Жестоки игри [bg]

5.

Събудих се в шест сутринта и установих, че необяснимо защо съм изпълнен с енергия. Не се бях чувствал така от пет месеца насам. В началото усещането бе приятно, но към седем започнах да се изнервям. След половин час вече се разхождах из апартамента като прегладнял ягуар в тясна клетка.

В осем без двайсет реших, че е нормален час за обаждане по телефона. Набрах номера на Бонита Куин. Тя беше будна и сякаш очакваше обаждането ми.

— Добро утро, докторе.

— Добро утро. Мислех си да намина и да прекарам няколко часа с Мелъди.

— Защо не? Не е заета с нищо особено. Знаете ли… — тя снижи леко глас, — мисля, че Мелъди ви харесва. Все говори за това, как хубаво сте си играли двамата.

— Чудесно. Днес пак ще си поиграем. Ще бъда при вас след около час.

Когато пристигнах, Мелъди вече беше облечена за излизане. Носеше светложълта рокличка, която разкриваше бледите й раменца и крехките ръчички. Косата й беше вързана на опашка с жълта панделка. Малката дори стискаше кожена чантичка. Смятах да прекарам с нея известно време в стаята й и после евентуално да я заведа да похапнем някъде, но очевидно плановете на майката бяха други.

— Здравей, Мелъди.

Тя сведе поглед и засмука палеца си.

— Изглеждаш страхотно тази сутрин.

Плаха усмивка.

— Смятах да се повозим на колата и да отскочим до някой парк. Какво ще кажеш?

— Добре — каза тя с треперливо гласче.

— Страхотно.

Надзърнах в апартамента. Бонита Куин се трудеше с прахосмукачката така, сякаш очакваше правителствена делегация. Беше прибрала косата си под жълта кърпа, а от устните й стърчеше неизменната цигара. По телевизията даваха някакво евангелистко предаване, но картината беше замъглена от солиден „снеговалеж“, а от прахосмукачката не се чуваше абсолютно нищо.

Докоснах рамото й. Тя подскочи.

— Ще я изведа, нали може? — опитах се аз да надвикам воя на прахосмукачката.

— Разбира се. — Дори не извади цигарата от устата си. Точно като стар докер. После се зае отново с домакинската работа, тикайки ревящата машина напред-назад.

Върнах се при Мелъди.

— Хайде, миличка.

Тя тръгна редом с мен. Преди да стигнем до паркинга, една малка ръчичка доверчиво стисна дланта ми.

След серия сложни преминавания през надлези и детелини все пак успях да се озова на Оушън авеню. Подкарах колата на юг, към Санта Моника, и накрая се добрахме до парка, кацнал на върха на скалата, която е надвиснала над магистралата „Пасифик Коуст“. Небето беше чисто, само тук-там се виждаха малки облачета, които спокойно можеха да се намират някъде над Хаити. Намерих място за паркиране на улицата, точно пред входа на възстановител им център за възрастни хора.