700 метра под земята [bg]

Набраната инерция едва не го запокити към металния под на асансьора над него.

Асансьорът спря след секунди. Шахтата излизаше във висока кула с дебели бетонни стени. Имаше само толкова светлина, колкото Мърсър да види зейналата под него черна паст на шахтата, дълбока над петстотин метра.

Ръцете му трепереха.

Трябваше да се измъкне по някакъв начин. Вратата бе над него. Имаше само един начин да я стигне и той бе да се покатери в тясното пространство между асансьорната клетка и стената.

Увисна на въжето и се залюля, като при всяко люшване набираше скорост. Когато при едно от залюляванията стигна най-високата точка, се пусна и улови ръба на клетката, вкопчи пръсти в металната решетка. Пусна въжето с другата си ръка и бързо се хвана и с нея за решетката.

Докато излизаха от асансьора, нападателите разговаряха тихо. Ако Мърсър бе техен командир, щеше да прати клетката обратно долу и да повреди механизма, както и този на втория асансьор, за да забави разкриването на убийствата, докато асансьорите не бъдат ремонтирани.

Имаше късмет, че убийците не бяха толкова педантични.

Напъна мишци и се промуши в тясното пространство между клетката и стената на шахтата. Едва успя да напъха глава и трябваше да издиша въздуха от дробовете си, за да може да продължи нагоре. От пръстите му потече кръв. Убийците вече бяха слезли от асансьора и вероятно бързаха към колата, с която бяха дошли.

Трябваше да направи нещо, иначе щеше да ги изпусне.

Най-сетне се добра до долната врата и успя да отвори предпазната мрежа. Чуваше над себе си гласове. Изкатери се бавно на долното ниво на платформата. Точно срещу него, едно ниво по-горе, бе будката на асансьорния оператор. Имаше голям остъклен прозорец, от който се виждаше цялата платформа. Прозорецът бе опръскан с кръв, трупът на оператора бе клюмнал на стола. Кръвта му все още се стичаше по стъклото. Беше изпълнил каквото му бяха наредили и за награда бе получил куршум.

Пети нападател, също с черни дрехи, очакваше четиримата при високата повдигаща се врата, зад която бе паркиран форд пикап Ф-350 с четири странични врати. Мърсър си отбеляза, че номерата му са свалени. Вероятно беше краден.

Четиримата нападатели се присъединиха към колегата си. Той помогна на мъжа с раницата да я свали и петимата се качиха в пикапа. След секунди напуснаха площадката и се скриха зад завоя.

Мърсър изхвърча през външната врата и хукна след тях. Щом излезе на дневна светлина, забави ход и запримигва заслепено.

Беше късен следобед и валеше студен дъжд. Беше средата на април, но въздухът хапеше сякаш е зима. Пикапът вече бе изчезнал в сумрака. Задните му светлини присветнаха, докато забавяше, за да пропусне един багер от близката кариера. А след това продължи да се отдалечава.

Пътят към мината бе дълъг само миля, но описваше няколко остри завоя, докато се спускаше към долината, където излизаше на шосето. Мърсър се втурна към багера. Беше голям, гумите му бяха високи човешки бой, но се движеше достатъчно бавно, за да може да го настигне и да се изкатери по стълбичката до кабината.