Открадни си свят [bg]

Членовете на зараждащия се Съвет изтикаха назад столовете си и й благодариха почтително. Обещаха й да привлекат и други раси, кимайки към алтецианите и трантите, които в момента блъскаха олющената флиперна машина. Така щяло да бъде по-справедливо, още на утрешното заседание, което…

— Ще се проведе точно в петнадесет нула нула — обяви на висок глас младежът, стиснал часовника си, сякаш бе ключов елемент от животоподдържаща система. — Петнадесет часа, по моя часовник. Часовникът ми е верен.

— Пратете ми известие — заяви Табита, но вече я дърпаха към друга групичка. Господи, нямаше ли край?

Беше някаква жена в глитесков, желатинен костюм и шлемофон с антени. Твърде късно Джут осъзна, че е насочила към нея камера.

— Аз съм Дженива Маккан, репортер на Девети канал — заговори жената, — намирам се в нашумелия бар „Тривиа“ и разговарям с капитан Джут. Капитане, нека първо ви поздравя с успешния скок.

— Да — изсумтя Табита и надигна халбата.

Но жената нямаше намерение да я остави на мира.

— Повечето от нас знаят добре — продължи тя, — какво представлява субсоларното хиперпространство. Но какво можем да очакваме от хиперпространството между звездите?

Капитанът се завъртя на високото си столче и погледна към едно от сепаретата, където неколцина алтециани сърбаха от чаши с требъл.

— Ами, попитайте тях — измърмори тя. — Те са били вече там.

Дженива Маккан кимна и я заобиколи, като полюшваше предизвикателно бедра. Тънката талия и добре оформеният ханш изглежда бяха могъщото средство, осигурило й бляскавата кариера.

— Господа, вие сте от планетата на име… чакайте да видя дали ще мога да я произнеса правилно — Алтеция, така ли е? — Тя ги озари с блестящата си усмивка. — Дженива Маккан, Девети канал. Бихме искали да ви попитаме какво можем да видим в хиперпространството?

Алтецианите измъкнаха издължените си муцуни от купичките и се изсекнаха шумно в изпъстрените си с червени петна носни кърпички.

— Гнищо… отгори до доли — загъгниха те. Новината бе потвърдена и от останалите извънземни, насядали около масата, — от край до край, на шир и длъж, хиперпространството бе само едно голямо нищо.

Табита Джут се скри сред тълпа космонавти, където най-сетне се почувства в свои води. Малко по-късно вече се бе покатерила на една маса и пееше с цяло гърло „Ние ще победим“, под акомпанимента на раздрънкана хармоника. В прозореца се виждаше небето над Париж, из което се рееха балони и вятърни мелници. Дженива Маккан разговаряше с някакъв веспанец, който тъкмо обясняваше:

— Нас капеланци отдавна разрешили да мотаем се наоколо. Вас заповядали да седи на задник. — Той плесна с длан по барплота, за да илюстрира думите си, и се наведе към нея с изпъкналите си очи. — Но какво ще помисли капеланци за това пътуване, а? — попита той опечалено.