Евърмор [bg]

Каро явно разчита спомена по лицето ми.

— Намерих начин да го изпия, което имаше интересни ефекти, меко казано — обявява тя и по лицето й пропълзява усмивка. — Ти погълна цялото ми сърце, Джулс. Със сигурност не би ти досвидяло мъничко от твоята…

— Достатъчно! — изръмжавам аз. Дръжката на ножа е твърда, студена и груба под пръстите ми с побелели кокалчета, напомняне за това, което съм изгубила, както и защо съм тук. За момент се отказвам от опита си да огъна времето и се хвърлям към Каро с ножа, замахвайки широко.

Веднага съжалявам за действието си и се отдръпвам, когато тя се снишава, а собствената й кама разсича въздуха. Не е груба и обгорена като ножа на Амма, а е украсена със скъпоценни камъни, блестяща и болезнено остра.

— Мислех, че си зарязала опитите да се пребориш с мен, Джулс. Ти се проваляше във всеки един живот. Какво те кара да вярваш, че можеш да успееш сега?

Защото Амма ми каза, че съм силна — повтарям си вбесена аз, но истината в думите на Каро ме прорязва и ме кара да се чувствам невероятно дребна и незначителна до извисяващите се кули на Шорхейвън. Пред мен силата на Каро се излъчва на вълни. Старая се да не показвам страха си.

— Откраднах сърцето ти, нали?

Радвам се да забележа как тя стисва челюсти от гняв.

— Но дори и отслабнала, аз те побеждавам лесно — озъбва се тя. — А когато те пречупя, ще си върна онова, което е останало от него, въпреки че ти го пропиля в… — тя спира и вдига очи към синьото тъмно небе, сякаш си спомня… — единайсет жалки живота. Няма да те убия сега, Джулс. Ала не трябва да си толкова самонадеяна и нагла с мен, като се има предвид, че ти е останал само един живот. — Тя се изсмива злорадо. — Вместо това ще те изтърбуша и ще те превърна в своя марионетка, точно както направих с горката покойна Кралица. Всички в Семпера ще видят какво мога да сторя с времето, докато не разбия сърцето ти завинаги. Тогава ще се отърва от Ина и Семпера ще узнае какво може да направи една кралица, достойна за своя трон. Какво друго мога да обвържа с тяхната кръв, Алхимико?

От думите й по гръбнака ми пролазва лед. Да обвърже нещо друго с кръвта? Какво може да има наум, какво друго може да се вземе от нас, от вените ни? Страхът забавя действията ми и когато Каро се втурва яростно към мен, аз едва избягвам камата й.

— Но аз се надявах първо да си поприказваме малко — подема тя разговорливо. — Липсваше ми. А и не бива да безпокоим гостите за коронацията.

— Ти уби моята приятелка — просъсквам аз, докато в мен се надига вълна от гняв, избутваща думите ми навън. — Ти изгори дома ми.

— Трябваше да те доведа тук, нали? Не можех да ти позволя да продължаваш да се криеш в сенките — ухилва се подигравателно Каро, но очите й блестят с нещо подобно на болка. После болката е заменена от блажена усмивка, която озарява лицето й. — Беше ли там? Видя ли всичко?