Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Същата вечер майка ми бе на седянка у едни съседи. Домакинът, когото Патладжана бе завербувал предварително, трябваше да я изпрати по улицата и да «наглежда», докато се прибере у дома си. Всичко щеше да свърши лесно и бързо, ако на същата седянка не бе дошла още една Бера, съименничка на майка ми, която искаше да бъде открадната в съседното село Карабелово. Карабеловецът трябваше да я чака зад къщата до една купа сено. Към полунощ той дойде и застана до купата. Танчо пък застана под сайванта до самия вход на къщата. Едно куче изръмжа и се спусна отгоре му, но Танчо му даде цял самун хляб и то като всеки верен служител веднага се подкупи. По едно време горе вратата се отвори и на осветения балкон се появи другата Бера. «Ти не идвай — каза тя на момата домакиня, която искаше да я изпроводи до едно място, — аз сама ще отида, не ме е страх.» Оная се върна вкъщи, другата Бера слезе по стълбите и като мина покрай сайванта, Танчо хвърли отгоре й ямурлука и тъй я стегна, че тя не можа гък да каже. За по-сигурно Танчо затисна устата й, метна я на гърба си и я отнесе при каруцата. Сложи я вътре, без да я отпуща, а Патладжана размаха камшика. По пътя оная почна да се души и да рита.
— Стояне, махни ямурлука от устата ми!
— Отпусни я малко! — каза Патладжана. — Да не вземеш да я удушиш, че после от нея нищо не става. От страх горката Стояновци взе да бълнува.
Другата Бера не мируваше и колкото повече риташе и викаше, толкова по-здраво я притискаше в шепите си Големия Танчо. Така препускаха около час през пустото и страшно поле, тя се умори да вика и да рита, притихна и изглежда, че се примири с участта си да ми стане майка. Откровено казано, аз нямаше да съжалявам, защото тя се оказа богата и по-късно можеше да ми спести много патила и мизерия. Само че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!
7.
Баба и дядо седяха до огнището на тъмно и час по час наглеждаха към двора. Чуеше ли каруцата да се връща, видеше ли снахата вкъщи, дядо ужасно щеше да тържествува. На ти тебе три хиляди, на ти златни пендари, на ти чепици! Който не ще мира, на му секира! Дядо щеше да изрече тази мъдрост като самия цар Крум и да ликува до безумие. Но когато Големия Танчо тръсна отпреде му снахата и откри лицето й, дядо се стъписа и се дръпна назад. Същото направи и баба. Патладжана опули очи и извика: — А!
Другата Бера се изправи, но краката й трепереха като на сляпо кученце. Тя бе мъничка, черничка и грозничка, очите й бяха, както се изрази дядо, големи като гаванки и пълни догоре със сълзи. Метна гаванките си към Танчо, завря се в кьошето и почна да скимти. Нашите седяха като чучули, после дядо я запита:
— Ти от кои си?
— От Каишевите — каза оная и пак писна. — Върнете ме вкъщи! Още сега ме върнете! Уууу, иии!
Много съм издевателствал над бедното си перо, но сега ще го пожаля и ще помоля читателя сам да си представи усмивчицата, която цъфна на дядовото лице. Какво търсихме, какво намерихме! И на дявола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да ударим на тоя късмет! Дядо подръпна мустак, поухили се и от лицето му потече мазно. И другите се ухилиха и от техните лица потече мазно. Каишевите бяха едни от най-заможните в Могиларово. За Патладжана да не говорим, той се чувстваше на върха на своето годежарско изкуство и през ум не му мина да признае, че бе направил грешката съвсем несъзнателно. Той бе станал благодетел, а благодетелите никой не ги пита за грешки.
Мазното, това велико мазно, около което философите ще изграждат великите си теории и никога няма да го назоват с истинското му име, защото е грозно и оскърбяващо човека, бързо се отцеди от лицето на дядо, усмивчицата му се превърна в спазма и той заприлича удивително на пор, който е заприщен от всички страни и търси пролука да си спаси кожата. И другите се превърнаха на порове, смигнаха си, заключиха оная с гаванките в собата и плъзнаха в тъмното да търсят баща ми. От миша дупка трябваше да го измъкнат, но да го намерят, защото сега всичко зависеше от него. Претърсиха под дърво и камък и най-после го намериха под яслата на кравата. Отупаха сламата от гърба му и го бутнаха в тъмната соба. Гаванките на оная фосфоресцираха, пронизваха тъмнината и бавно се придвижваха към баща ми, а баща ми отстъпваше назад, докато гърбът му опря до стената. Светещите гаванки ставаха все по-големи и страшни като очите на баскервилското куче, баща ми замахна с ръка да ги пропъди и нещо твърдо го перна по главата.