Край Рио де ла Плата

— Невъзможно е, сеньор — извиних се аз, — понеже вече ме поканиха.

— Кой ви покани?

Казах му.

— Тогава наистина нямам право да ви досаждам. Но затова пък не бива да ми отказвате честта утре сутринта да закусите при мен. Съгласен ли сте?

— С удоволствие.

— Ще разчитам да ви видя в десет часа у дома. После ще свирим заедно на орган на четири ръце и четири крака. Имам чудесни ноти. И на обед пак ще ядем у нас.

— Но по това време съм пак зает.

— Няма значение, сеньор. Сигурно ще може да се отложи. Аз ще ви придружа до човека, който ви е поканил и ще го помоля да ви освободи от това задължение. Още не знам името ви, но ние сме братя in organo[15] и сигурно ще си допаднем.

— Ето ви визитната ми картичка.

— Благодаря! За съжаление в себе си нямам визитки, но и не са необходими. Искам да се науча от вас правилно да изтеглям регистрите, защото между нас казано все ги обърквам. Човек трябва да отделя внимание и на ръцете, и на краката си, на нотите и на книгата с църковни песни. Е, как тогава да мислиш и за регистрите? Не го проумявам. Надявам се да го усвоя от вас. Впрочем щом желаете да отидете до кинтата[16] на сеньор Тупидо, тогава ще вървим заедно. Моето жилище е съвсем близо до вашата цел.

Той ме поведе със себе си и започна да ми описва местоположението на кинтата с такива подробности, че и с вързани очи щях да я намеря.

Междувременно се беше стъмнило напълно и настана чудно хубава южноамериканска пролетна вечер. Почти пълният диск на луната осветяваше лъскавия мрамор на къщите, а от градините и дворовете се носеше ароматът на цветя, който оказваше чудотворно въздействие върху човешките сетива.

По-оживената част на града скоро остана зад нас, понеже органистът живееше почти извън града — «сред природата», както се изрази самият той. Отдясно и отляво се издигаха вили. До кинтата на Тупидо ми оставаха не повече от пет минути, когато моят спътник свърна в един тесен път, който минаваше между две градини.

— Накъде? — попитах го.

— Към моето жилище! Щом нямате време да вечеряте с мен, ще трябва да изпием заедно поне по чаша вино. Моят домисилио[17] се намира непосредствено зад тези две градини.

— Добре, тогава ще ви изпратя до входната ви врата. Нали утре сутринта пак ще се видим?

Скоро оставихме градините зад гърба си и се озовахме пред една къщица, която беше заобиколена от здрава желязна ограда. Откъм лицевата страна тя нямаше прозорци, а само врата. Докато на сбогуване разменяхме по още няколко думи, на мен ми се стори, че долавям стъпки. Тихият шум се разнесе откъм тесния път, по който току-що бяхме дошли. Погледнах натам.