Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Хауард слезе от колата и огледа улицата, надявайки се някой съсед да го види с луксозната лимузина, но дори госпожа Потър, която сякаш постоянно разхождаше дакела си, се бе прибрала. Арабинът също се огледа наоколо. Очите му обходиха района с тренираното око на военен. Той извади куфарите от багажника и тръгна след Хауард по алеята за коли, минавайки край десетгодишната му хонда. Хауард стигна до вратата, пребърка джобовете си, търсейки ключовете, и измъкна десетдоларова банкнота. Сетне превъртя ключа и се приготви да влезе, когато мъжът го блъсна с рамо в къщата.
Хауард падна на килима. Шофьорът бе изкарал въздуха от белите му дробове. Арабинът хвърли куфарите в антрето и захлопна с крак вратата. В ръката си държеше автоматичен пистолет със заглушител. Оръжието се губеше в огромния му юмрук. Преди Хауард да успее да реагира, лампата във всекидневната се запали, осветявайки трима други мъже — още двама араби и един бял с късо подстригана, прошарена коса и воднисти светлосини очи. Двамата араби стояха, а третият мъж седеше в мекото кресло и държеше почти празна чаша. Хауард разбра, че той е водачът. Мъжът изглеждаше най-опасният човек, когото някога бе виждал.
И Хауард беше прав в преценката си.
Иван Кериков остави питието си на масичката за кафе.
— Навън нямаше никого, когато дойде, нали? — Гласът му беше тих и заплашителен, със силен гърлен акцент от родната му Русия.
— Никой не ни видя да влизаме — отвърна шофьорът, прекоси стаята и застана до единия арабин. Двамата бяха едри, със застрашителен вид и имаха безизразните лица на телохранители.
Третият арабин беше по-млад, вероятно на трийсет и няколко години, красив, но с жестоко изражение, имаше гъста коса и тяло, тънко и гъвкаво като на скорпион. Най-забележителното в него бяха очите — малки и черни, горящи с вътрешен огън, който заплашваше да избухне всеки момент.
— Казах ти, че ще го заловим лесно, Кериков — рече младият арабин, поглеждайки двамата главорези за потвърждение.
— Затваряй си устата — сряза го руснакът. Рисковано беше да разпитват Смол в собствения му дом, но Кериков не можеше да го избегне. Той научи за Хауард Смол едва предишния ден и нямаше време да го залови в Аляска, нито да намери тайна квартира в Лос Анджелис. Но в изтезаването на човек там, където той се смяташе в най-голяма безопасност, имаше психологически привилегии. Смол лежеше на пода и трепереше като дете, прехапал устни. Очите му се бяха разширили от страх.
— Каквото и да искате — най-после успя да смотолеви професорът, — моля ви, не ме наранявайте.
Погледът на Кериков не омекна. Той се запита колко хора го бяха молили да пощади живота им. Със сигурност стотина. По-скоро двеста. За него не ставаше нито по-лесно, нито по-трудно. В живота, който водеше, мъченията и разпитите бяха част от работата му, необходими и познати, така както адвокатът се подготвя за дело.
Изминаха няколко секунди. Хауард се вторачи в руснака, който стана.
— Не желая да правя нещата по-неприятни, отколкото е нужно да бъдат, професор Смол. — В гласа на Кериков не прозвуча съчувствие. — Но трябва да осъзнаете сериозността на намеренията ми.
Сякаш по подадена реплика, по-младият арабин, чийто боен псевдоним Абу Алам буквално означаваше «Баща на болката», излезе от стаята за минута и се върна с голям брезентов чувал, в който мъчително и отчаяно се гърчеше нещо. Хауард ясно чу как котаракът му Снийкър мяука от торбата. Двамата телохранители вдигнаха Хауард от пода и го заведоха в кухнята, където Абу Алам държеше чувала над мивката. Арабинът протегна ръка и включи устройството за смилане на боклука в канала.
— Господи, моля ви, недейте. Ще направя, каквото кажете. Моля ви, не го правете — замоли се Хауард.
Алам не му обърна внимание, бръкна в торбата и извади шарения котарак. Лапите му бяха залепени с пластир, за да не може да се брани.
— Според бележката, написана от съседката, животното ви се е държало много добре, докато сте отсъствали, но не сте му оставили достатъчно храна, затова тя трябвало да излезе да купи. — В гласа на Алам прозвуча вълнение, граничещо със сексуална възбуда. Моторчето на устройството издаваше стържещ звук, докато той държеше гърчещия се котарак над канала.
Иван Кериков остана във всекидневната, като равнодушно и спокойно слушаше, докато механичните зъбци на машинката оголиха плътта от предните лапи на котарака и след това натрошиха костите. Дълго след като Снийкър умря от шок, Абу Алам продължи да вкарва трупа му в канала. Моторчето намаляваше оборотите, докато раздробяваше и смилаше по-големите кости и хрущяли. Животното се превърна в пихтия. Хауард Смол се съпротивляваше, опитвайки да се отскубне от двамата похитители. Би се разкрещял, колкото му глас държи, ако не бяха завързали устата му.