Невидимото оръжие
- Автор: Кемени Дежьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невидимото оръжие». Краткое содержание книги:
Отокар при добре познатия беззвучен знак раздвижи дългия си нос, завършващ с черно копче, и като че ли се търкаляше на колела, движени от пружини, побягна към господаря си. Получи си наградата и се затътри обратно, към другия край на масата. Петер повтори опита, като продължаваше да обяснява на онемелия тенор.
— Работата е проста за онзи, който познава тайната.
За човек, който не я знае — всичко е тайнствено, свръхчовешко. С този номер бих могъл да бъда магьосник преди хиляда години. Та, ушите на Отокар са чувствителни към ултразвуците. Ние не ги чуваме, обаче той — да. Е, ела! Ще получиш още нещо… И тюлените ги чуват, и прилепите. И кучетата. Водачите на милиционерски кучета викат кучетата си със свирка. Но — повиши той глас — с ултразвук, както знаете и вие, може и да се убива. — Замълча и отстъпи към висящото на стената огледало. Раджо го гледа известно време напрегнато, след това се съвзе.
— Интересна игра беше това, докторе, много интересна. А сега се махайте!
— Само това ли са забележките ви?
— Засега само това.
— А ако се махна? Каква полза ще имате вие от това? Толкова ли се доверявате на секретаря си?
Раджо пристъпи напред. Между тях имаше около три метра. Петер се постара да остане пред огледалото. Тенорът се подпря на масата с две ръце и приглушено заговори:
— Дигайте си партакешите, дребосък такъв! С мен ли сте се захванал? Как смеете с най-големия жив тенор на света…
Петер се изсмя:
— Е, и? Това обида ли е? Да не искате да се дуелираме? За съжаление не разполагам с оръжие като вашето, маестро…
— Изчезвайте! — Раджо вече беше почервенял от гняв. Петер нарочно продължи да го дразни:
— Правилно, веднага си тръгвам, но, ако позволите, ще си взема таралежа. Не бих посмял дори и него да оставя в близост до един обикновен наемен убиец.
— Внимавайте! Ако не ви считах…
— Какво? Да не би сърцето ви да се е смилило над мен? О, о.
Раджо се беше задъхал. Глухо заговори:
— Безумец, нямате доказателства. Не можете да ни навредите. Без доказателства няма престъпление!
— А ако има доказателство?
— Няма. Не е възможно — изсмя се. — Вие подозирате нещо, скъпи, но нищо няма да постигнете с това.
— Така ли? Тогава какво чакате?
— Ще умрете, плъх такъв!
— Е, най-после!
— И ако умрете, няма да е затова, защото подозирате нещо, а затова, че имахте нахалството да се захващате с мен.
— Хайде, маестро!
— Порко импуденте! — Петер се загледа в лицето на италианеца; той се накланя леко напред, вратът му се издува. Петер внезапно разхлабва мускулите си, двете му ръце политат във въздуха, вратата отлита със страхотен трясък, някой подкосява краката и на Петер. Висящото на стената огледало се разпада на парченца, които се посипват по лежащия на пода Петер.
Тропот на крака, шум. Петер поглежда нагоре:
На китките на смъртно бледия Раджо щракват белезници, някой пъхва ръце под мишниците на Петер, повдига го. Някаква потна, разрошена фигура крещи в ушите му:
— Нищо?!
— Какво нищо?!
— Нищо ли ти няма?! Вържете му устата! Всъщност, не трябва, излишно е.
Петер се надига, изтупва праха от дрехите си. Поглежда към Раджо, после към парчетата огледало.
— Вложи и майка си, и баща си. Гледай го как се е задъхал. Като кобра след ухапване.
— Ей, ама ако не бях те дръпнал! Игра си играеш ти!
— Мисля, че за ден-два ще е безопасен.
— Отведете го, другарю старшина… — каза Сакач. Пред вратата да останат трима души. Шипош, открий секретаря! После ще дойда при вас, дотогава пълна забрана върху информациите. Петер! Какво ти става?
Петер, подпрян на стената, се усмихваше уморено.
— Нищо. Просто реакция. Да пием някъде по едно кафе! — Изведнъж се изсмя. — Щях да бъда сравнително красив труп.
— Що за безвкусица — избухна Сакач, след това се засмя и той. — Да вървим… Ей! Какво, по дяволите, е това мляскане?
Петер погледна търкалящата се под масата, от време на време надигаща се чанта.
— Отокар закусва с остатъка от кифлата…
Шарика безмълвно плетеше, Петер с цигара в уста се бе подпрял на зелената камина. На всеки пет минути поглеждаше часовника си, накрая на петнадесетата минута търпението му се изчерпа.
— Ела да изсвирим оня гавот от Бах. Ако дотогава не дойде, ще отида да го посрещна.
— Няма ли да е По-добре, ако ми разкажеш?
— Не, Имре разследваше случая, той се досети. Аз участвувах само накрая. Ела на пианото…
Но още преди заключителните тактове трябваше да спрат. С блеснало лице, развълнуван, пристигна Имре.