Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Смитбак обичаше този ресторант повече от всички останали в Ню Йорк. Определено не беше моден, тъкмо обратно — беше старомоден и предлагаше превъзходна храна. Тук нямаше да намерите обичайните посетители на „Тауър“ или „Тънъл“, както обикновено ставаше през 2000 година. А стенописът на Хауърд Чандлър Кристи добавяше към впечатлението точното количество кич.
— Господин Смитбак, колко мило от ваша страна, че дойдохте тази вечер. Вашата партньорка току-що пристигна.
Смитбак кимна важно. Да те познава метр д’отелът на първокласен ресторант — това означаваше много за него, макар че никога нямаше да си го признае. За това му бяха потрябвали няколко посещения и няколко сръчно пуснати двайсетачки. Но онова, което свърши работа, бе положението му във вестник „Ню Йорк таймс“.
Нора Кели го очакваше, седнала в ъгловото сепаре. Както винаги, само като я зърна, усети лекото електричество на удоволствието да пробягва по тялото му. Макар че тя беше в Ню Йорк вече над година, все още запазваше свежия си вид на пришелка, който го възхищаваше. А и, както изглежда, изобщо не бе изгубила тена си от Санта Фе. Странно, бяха се запознали при възможно най-лошите обстоятелства: археологична експедиция в Юта, при която и двамата едва не загинаха. Тогава обаче тя му даде ясно да се разбере, че го смята за високомерен и противен. А ето ги сега — две години по-късно, почти готови да заживеят заедно. А Смитбак не можеше изобщо да си представи да бъде разделен от нея и за един ден.
Той се мушна в сепарето и се усмихна. Нора изглеждаше както винаги страхотно — косата й с меден цвят се лееше върху раменете, тъмноватите зелено-кафяви очи блещукаха на светлината на свещите, луничките, пръснати по носа й добавяха усещането за нещо хлапашко. Погледът му се спря на дрехите й. Виж, тук имаше много още да се желае. Господи, та тя беше направо мръсна.
— Няма да повярваш какъв ден имах — рече тя.
— Хм.
Смит поправи вратовръзката си и се обърна едва-едва, за да даде възможност на светлината да улови елегантно скроените рамене на костюма му.
— Кълна се, Бил, няма да повярваш. Но внимавай, всичко, което ще ти кажа, остава помежду ни.
Сега вече Смитбак се почувства леко засегнат. Тя не само че не забеляза новия му костюм, но и напомнянето, че разговорът им не е за публикуване, бе ненужно.
— Нора, всичко помежду ни си остава между нас…
Тя не го изчака да довърши.
— Първо, онзи мръсник Бризбейн отряза бюджета ми с десет процента.
Смитбак издаде някакви съчувствени звуци. На музеите непрекъснато не им достигаха средства.
— А след това намерих онзи странен тип в кабинета си.
Смит издаде друг звук и едва забележимо премести лакътя си до чашата си за вода. Сега вече сигурно щеше да забележи тъмната коприна на фона на белия мъх на покривката.
— Разлистваше книгите ми, държеше се така, сякаш кабинетът е негов. Приличаше на собственик на погребално бюро, облечен в черен костюм, с невероятно бяла кожа. Не беше албинос, а просто много бял.
В съзнанието на Смитбак започна да се надига усещането за deja vu2, но той го отхвърли.
— Каза, че бил от ФБР, замъкна ме в центъра, на една строителна площадка, където били открили…
Усещането му изведнъж се възвърна.
— ФБР ли каза?
Няма начин. Не можеше да бъде той.
— Да, от ФБР. Специален агент…
— Пендъргаст — довърши вместо нея Смитбак.
Сега вече беше ред на Нора да се изненада.
— Познаваш ли го?
— Дали го познавам? Пиша за него в книгата си за музейните убийства. Споменава се в онази моя книга, за която та каза, че си я чела.
— О, да де, добре. Добре.
Смитбак кимна, прекалено заинтригуван, за да се възмути. Пендъргаст не се е завърнал в Манхатън за светски посещения. Този човек се появяваше само там, където имаше неприятности. Или може би той самият винаги носеше неприятностите със себе си. И в двата случая Смитбак се молеше Богу да не са неприятности като последния път.
Сервитьорът се появи и взе поръчките им. Смитбак, който предварително си беше наумил да вземе едно малко сухо шери, поръча мартини. Пендъргаст. О, Господи! Колкото и да му се възхищаваше, никак не съжаляваше, когато го видя да се изнася с черния си костюм обратно към Нови Орлеан.
2
вече видяно (фр.) — Б.пр.