Досието O.D.E.S.S.A.

Мъжете, които отвориха вратите, бяха жестоки и груби. Носеха есесовски униформи и крещяха на непознат за мен език. Когато перонът се покри с телата на падналите хора, мъжете отстъпиха погнусени няколко крачки назад. На пода на товарния вагон останаха сгърчени и стъпкани тридесет и едно тела. Те никога вече нямаше да станат. Другите — прегладнели и полуслепи от рязката светлина в зениците, с мъка започнаха да се надигат. От вонящите им дрипи се вдигаше пара. Почернели и подути, езиците ни се бяха залепили за небцата от неколкодневната жажда, а устните ни бяха напукани.

Четиридесет товарни вагона и още осемнадесет от Виена изсипваха живия си товар по протежение на дългия перон. Половината от тези хора бяха жени и деца. Почти всички голи и омазани с изпражнения. Едва ли изглеждах по-добре. Препъвайки се по перона, някои жени продължаваха да носят безжизнените телца на мъртвите си деца.

Конвойните тичаха напред-назад по перона, размахваха камшиците си и се опитваха да оформят нещо като колона, която да тръгне към града. Но към кой град? Какъв беше езикът, на който говореха тези хора? Доста по-късно разбрах, че градът е Рига, а есесовският конвой е от мобилизирани местни жители, които са не по-малко фанатизирани от германските есесовци. За разлика от германците обаче, латишите бяха далеч по-примитивни и необразовани, истински зверове в човешки образ.

Зад конвойните се бяха струпали мъже в омазани дрехи, върху гърдите на които имаше по една голяма буква „Е“. Бяха специалната погребална бригада от гетото, която трябваше да почисти вагоните от човешката мърша. Около тях, в качеството на охрана, стояха половин дузина мъже със същата буква на гърдите, но и с по една лента на ръкавите. В ръцете им имаше дебели сопи. Бяха надзирателите евреи, които получаваха по-добра храна в замяна на мръсната си работа.