Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)». Краткое содержание книги:
Предстои ви една удивителна среща с духовния дневник на Фридрих Ницше, който ще излезе в два тома и е истинското интелектуално завещание на знаменития немски философ.
Всеки от фрагментите на този дневник е една своеобразна тема за нова цялостна книга, но тяхното очарование е точно в тази фрагментарност, издържана в метафоричната образност на Библията — библия на относителния морал…
Опиянение в отмъщението. — Хора с по-примитивна душевност, когато се почувстват обидени, обикновено приемат оскърблението във възможно най-тежката му форма и после предават повода със силно преувеличени думи, само и само за да изживеят докрай опияняващата наслада от пробуденото вече чувство на омраза и мъст.
Избухливият. — Трябва да внимаваме при всеки, който избухва срещу нас, както при човек, който някога се е стремял да ни унищожи: защото фактът, че все още сме живи, се дължи всъщност на отсъствие на власт да ни убие; ако погледите бяха в състояние да убиват, с нас отдавна щеше да е свършено. Да накараш някого да млъкне със заплаха от физическо насилие, чрез вдъхване на страх, е признак на примитивна култура. А и хладният поглед на знатните люде към слугите им е също остатък от кастовите бариери между хората, един къс сурова древност; жените, пазителки на старината, са съхранили по-предано и този survival.4
Докъде може да отведе почтеността. — Той притежаваше лошия навик да се изказва при случай съвсем честно върху мотивите на действията си, които не бяха нито по-добри, нито по-лоши от мотивите на всички останали люде. Отначало този човек възбуди недоволство, после подозрение, постепенно хората просто го охулиха и обявиха за низвергнат от обществото, докато правителството изведнъж си припомни за това толкова презряно същество, и то при поводи, за които иначе изобщо нямаше очи или си затваряше едното от тях. Навикът да се премълчава всеизвестната тайна и безотговорната склонност да прозре нещо, което никой не желае да прозре, а именно самия себе си, го докараха до тъмница и преждевременна смърт.
Ненаказано престъпление. — Нашето ненаказано престъпление спрямо престъпниците се състои в това, че се отнасяме с тях като с подлеци.
Любов и справедливост. — Ето защо надценяваме любовта за сметка на справедливостта и й приписваме най-прекрасни неща, сякаш е нещо много по-възвишено от нея? Та нима тя явно не е по-глупавата? Несъмнено, но тъкмо затова е много по-приятна за всички. Тя е глупава и притежава богат рог на изобилието, от него раздава своите дарове на всички, дори и да не ги заслужават, без да и благодарят дори за тях. Тя е безпартийна като дъжда, който според Библията и житейския опит измокря до кости не само грешника, а евентуално и праведника.
Екзекуция. На какво се дължи, че всяка една екзекуция ни засяга по-дълбоко от едно убийство? Дължи се на хладната безпристрастност на съдията, на тягостните приготовления, на убеждението, че един човек се използва като средство за сплашване на други. Защото в този случай не се наказва самата вина, дори и да съществува: тя е заложена във възпитателите, родителите, средата, в нас, но не и в убиеца — имам предвид обстоятелствата, които са го подтикнали.
Надеждата. — Пандора донесе делвата със злините и я отвори. Това бе подарък, направен от боговете на хората един красив съблазнителен наглед подарък, наречен още „делвата на щастието“. Но ето че всички злини — живи, крилати същества, изхвърчаха навън и оттогава бродят околовръст и пакостят на хората и денем, и нощем. Едно едничко зло не бе изпълзяло още от делвата: тогава по заповед на Зевс Пандора хлопна капака и то остана вътре. Така човек завинаги задържа делвата на щастието у дома си, въобразявайки си, че кой знае какво съкровище се крие в нея; тя е на негово разположение, той може да посегне към нея, стига да поиска; но той не знае, че делвата, която Пандора донесе, бе делвата на злините и затова смята, че злото, останало вътре в нея, е най-голямо земно благо — това именно е надеждата, — Желанието на Зевс беше да не се отказва човек от живота, колкото и да го измъчват другите злини, а все отново да се оставя да бъде измъчван. Ето защо той дава на хората надеждата: всъщност тя е най-голямото зло, тъй като удължава мъките на човеците.
4
Останка от миналото (англ.). — Бел. прев.