Дяволското гърло

— Щом трябва.

— А и още нещо има. Можеш ли да вървиш по трудни пътеки, носиш отговорност. На теб пада товарът да се грижиш за пътниците им. Да ги пазиш по пътеката, а и пътеката от тях, ако е нужно… Готов ли си да го поемеш? Или само искаш умението, а отговорността не си я и представяш колко е голяма?

Помислих секунда-две.

— Не знам… Но сигурно никой не си е представял отначало. И го е научавал после. А хора, дето да я носят, има. И може би точно затова.

Погледът на бай Борис сякаш се обърна навътре, и искрицата в него за миг изгасна. След това обаче припламна още по-ярко, и разпали и усмивката му:

— Така е. Бива си те… Кой знае, може пък и да се научиш. На, вземи.

Точно както преди години, той отметна ямурлука си и измъкна от шарената торбичка парче домашна пита. Разчупи го, подаде ми едната половинка и отхапа от другата. Без да чакам покана, захапах своята. Същият странен вкус както тогава.

— Харесва ли ти?

— Много. Дъхава някак… Билки ли има вътре?

— И билки също. Ето, да не ти е сух залъка. — Той измъкна от торбата неголяма дървена бъкличка, и ми я подаде. — Пробвай. Една глътка стига.

От бъкличката се носеше силен, свеж мирис. Внимателно отпих глътка — сякаш сироп, хем сладък, хем с упойващ дъх като на вино. Различавах аромата на мурсалски чай, но имаше и нещо друго — като къпини, или може би касис, или нещо подобно. Вдигнах поглед и срещнах очите на бай Борис.

И усетих какво всъщност става наоколо, ясно както виждах камъните или чувах далечния шум на водопада. И видях отговорите на въпросите ми, така естествени и познати, сякаш съм ги знаел винаги, както зная да дишам.