Кръгът

— Разбира се, господине. Имаме голф, тенис и други спортове, както и басейн.

— А отдавате ли квартири?

— Да, господине. Освен хотел, „Пасифик Ленд“ има и хижи „Вила Лог“ — група от вили под наем. Да ви изпратя ли брошурата ни?

— Да. Моля.

Преструваше се на потенциален клиент с надеждата по-лесно да извлече информация от нея.

— Хотелът и вилите достъпни ли са за не членове?

— Разбира се, на цени за не членове.

— Разбирам. Бихте ли ми дали телефона? Може да дойда да разгледам.

— Мога веднага да уредя резервация, ако желаете.

— Не, аз, хм, може да пътувам оттам в скоро време и ако реша да се отбия… Може ли само телефонния номер?

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Асакава извади тефтерче и химикалка.

— Записвате ли?

Жената му продиктува два единайсет цифрени номера. Селищните кодове бяха дълги — мястото бе затънтено. Асакава ги записа.

— Искам да ви попитам още нещо. Къде се намират другите ви курорти?

— Имаме същите напълно оборудвани почивни станции на езерото Хамана и в Хамджима, префектурата Мие.

Прекалено далече! Ученици не биха тръгнали на такъв дълъг път.

— Разбирам. Всичките са на Тихия океан, както подсказва името.

После жената започна да описва всички прекрасни предимства за членовете на клуб „Пасифик Ризортс“; Асакава слушаше любезно, докато най-накрая не я прекъсна:

— Страхотно. Сигурен съм, че останалото мога да науча от брошурата. Ще ви дам адреса си, за да можете да я изпратите.

Даде й го и затвори. Докато слушаше описанието, си помисли, че няма да е толкова лошо да се запише, ако може да си го позволи.

Беше минал един час, откакто Йоко беше заспала, а родителите на Шизу вече се бяха прибрали в Ашикага. Тя самата миеше чиниите, за да отмени сестра си, която не се чувстваше добре. Асакава пъргаво помогна, като пренесе чиниите от хола.

— Какво ти става днес? Държиш се странно — каза Шизу, без да прекъсва миенето. — Сложи Йоко да легне, сега помагаш в кухнята. Да не би да отваряш нова страница? Ако е така, надявам се да е за дълго.

Асакава се беше умислил и не искаше да го безпокоят. Искаше му се жена му да съответства на името си, което означаваше „мълчалива“. Най-добрият начин да затвориш устата на една жена е да не й отговаряш.

— О, между другото, сложи ли й пелена, преди да легне? Не искаме да се напикае на чуждо място, нали?

Асакава не обърна внимание на въпроса, а заоглежда стените в кухнята. Томоко беше умряла тук. Имало е счупени стъкла и локва от кола, когато са я намерили. Сигурно е била нападната от вируса точно преди да си пийне кола от хладилника. Асакава отвори хладилника, повтаряйки нейните действия. Представи си, че държи чаша и се престори, че пие.

— Какво правиш?

Шизу го гледаше с широко отворена уста. Асакава продължи: все така преструвайки се, че пие, и погледна зад себе си. Когато се извърна, пред него се изправи стъклена врата, разделяща кухнята и хола. Върху нея се отразяваше флуоресцентната лампа над мивката. Може би, защото още беше рано и в хола беше светло, стъклото отразяваше само светлината, но не и лицата на хората от тази страна. Ако от другата страна е било тъмно, а от тази — светло, както е било онази нощ, когато тук е стояла Томоко… Стъклената врата щеше да е като огледало — отразяваше кухнята и изкривеното от ужас лице на момичето. Асакава прие стъклото едва ли не за свидетел. То може да е и прозрачно, и да отразява, в зависимост от взаимодействието на светлина и мрак. Точно в този момент чуха Йоко да плаче. Беше будна.