Моето хубаво пони

— Да, сър — каза веднага момчето.

Едно бляскаво, трескаво око защипа ума и сърцето на момчето като с кламер.

— Как?

— Ще бъде хубаво — каза Клайв Банинг с абсолютна увереност.

Дядо се усмихна.

— Така — каза той. — Клайви е получил своите указания и от това е станал по-мъдър, а аз по-блажен… или обратното. Искаш ли парче прасковен сладкиш, момче?

— Да, сър!

— Какво правим още тук, тогава? Да ходим да ядем!

Така и направиха.

И Клайв Банинг никога не забрави името, което бе Време, и цвета, който бе никакъв, и образа, който не бе нито грозен, нито красив… а просто хубав. Нито пък му забрави характера, който бе зъл, нито това, което дядо му каза, докато се спущаха надолу, просто подхвърлени думи, които вятърът отнесе: да си имаш пони и да си го яхаш е по-хубаво, отколкото въобще да си нямаш пони, независимо колко променливо може да бъде сърцето му.