История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
През 642 г., скоро след предполагаемата си връзка с императрица Мартина, Кубрат умрял — в зряла възраст и, да се надяваме, като добър християнин, макар че след посещението му в Константинопол не се споменава нищо повече за неговото християнство. И наистина, в продължение на още два века прабългарите си останали несъмнени езичници. Според Именника приемник на Кубрат бил Безмер, който управлявал три години, но след няколко месеца, през февруари 643 г., е отбелязано възкачването на Исперих, т.е. Аспарух, който управлявал 58 години. Но според историята на гръцкия хронист, след като живели за кратко време в мир помежду си, вероятно под върховенството на най-стария брат Баян, петимата синове на Кубрат се разделили и всеки поел по своя път.
Възможно е Баян (или Батбаян, както го нарича Теофан) и Безмер да са една и съща личност.30 От друга страна, прибързано е да се отъждествяват нечии имена само защото така е по-удобно и защото и двете започват с една и съща буква. Освен това, би било уместно между Кубрат и синовете му да се вмъкне още едно поколение. Според Именника Аспарух управлявал 58 години. Съвпадението с продължителността на Кубратовото управление е подозрително (макар и Аспаруховото да е с няколко месеца по-дълго), но това не е достатъчна причина, за да го отричаме. Безспорно както Кубрат, така и Аспарух са управлявали дълго. Но ми се струва доста невероятно синът да умре 119 години след възцаряването на баща си, още повече, че Аспарух явно е имал и по-малки братя. Дори и да вземем под внимание дълголетието на българите, което, казват, се дължало на превъзходното им кисело мляко, въпросът си остава нерешен. По-вероятно синовете на Кубрат, или поне някои от тях, да са били всъщност негови внуци.31 Техен баща е бил Безмер, но тъй като безличното му управление се паднало мужду тези на великия Кубрат и великия Аспарух, славата му така и не достигнала до Константинопол.
Скоро след като Безмер поел властта в ръцете си, държавата се разпаднала и потомците на рода Дуло си поделили прабългарските племена. Причина за това бил натискът на едно друго тюркско племе от завоеватели — хазарите, чието по-късно преминаване към юдейството било необичайно явление в християнско-мюсюлманския свят. Но по онова време хазарите били свирепи и войнствени варвари, а Стара Велика България се намирала на пътя им. Най-възрастният от братята, Баян, останал на своя пост. Неговите земи, обезлюдени от паническото преселение, станали лесна плячка на хазарите; той им се подчинил и бил принуден да им плаща данък. Постепенно по-голямата част от народа му била асимилирана от завоевателите, изглежда без особени затруднения, тъй като хуни и тюрки имали общ турански произход, а останалата част се съхранила, само за да бъде погълната по-късно от маджарите. Така Стара Велика България изчезнала безследно.32
Вторият брат бил известен на гърците под името Котраг, очевидно защото управлявал кутригурите. Той вероятно е бил съвладетел, който след рухването на централната част се е обявил за независим. Според преданието той преминал Дон и се установил на северния му бряг. Тук явно става дума за неизбежния преход, който е трябвало да направи, за да отиде при кутригурите и да стане техен владетел. По-късно обаче, когато владенията на хазарите се разрастнали, кутригурите се придвижили още по на север, отново прекосили Дон и горното му течение и се заселили по средното течение на Волга и край Кама. Там потомците им останали много поколения наред, известни на света като „черни“ или „бели“ българи (в случая „бели“ е синоним на „велики“), или дори „сребърни“ (като по-висока степен на „бели“), или просто волжки българи. С течение на времето те придобили известна цивилизованост, вероятно посредством хазарите. Столицата им Болгар (там където се вливат Волга и Кама) се превърнала във важно средище на търговията в долината на Волга. В началото на X в. те приели исляма и дори повикали един мюсюлмански мисионер, писателя Ибн-Фадлан, в чиито дарби влизало и строителството на крепости; той укрепил не само вярата им, но и тяхната столица. Държавата им просъществувала до XII в., когато паднала под съкрушителния напор на татарите. До самия си край те останали прочути с успешните си набези.33
30
Златарски ги отъждествява, с което опростява своята история. Но той пренебрегва затрудненията, произтичащи от възрастта на Кубрат и Аспарух.
31
Ще продължавам да ги наричам за удобство синове на Кубрат.
32
Златарски. История, I, 1, с 114, отбелязва, че Батбаян основал т. нар. Черна България (на р. Кубан), за която споменава Константин Багренородни. Но явно не само Константин, а и арабските географи от X в. са знаели само за една България в степите — Волжко-Камска България, наричана още с такива противоречащи си имена, като Черна и Бяла България. Вж. Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, pp. 81, 180; Maçoudi. Le? Prairies d’Or, p. 16; Ibn-Foszlan, De Bulgaris. passim. Изглежда обаче, че до разпадането си Стара Велика България е била известна още като Бяла България.
33
Вж. изворите, посочени в предишната бележка.