Музика на душата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #16
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музика на душата». Краткое содержание книги:
Да. В семейството има Смърт. Трудно е да пораснеш нормално, когато собственият ти Дядо язди бял кон и размахва коса — особено пък, ако трябва да наследиш семейния бизнес, а всички те бъркат с Феята, която събира Зъбчетата на Децата. И особено, ако трябва да се изправиш лице в лице с новата, завладяваща музика, заляла Света на Диска.
Тя не признава закони.
Тя променя хората.
Нарича се „Музика С Камъни В Нея“. Има ритъм и на нея може да се танцува, само че…
Тя е жива. И никога няма да умре.
Глод беше в стихията си. Джуджетата се славят като най-запалените по финансовите пазарлъци, като отстъпват по находчивост и наглост само на старите жени. Имп се опита да следи какво става.
— Добре тогава — говореше Глод, — споразумяхме се, нали така?
— Споразумяхме се — отвърна старицата. — И да не си си плюл на ръката преди да се ръкуваме, че не е хигиенично.
Глод се обърна към Имп.
— Мисля, че се справих много добре.
— Добре. Сллушай, това е много…
— Имаш ли дванайсет долара?
— Какво?
— Нещо като пазарлък, струва ми се.
Зад тях нещо тупна. Появи се Лиас, като търкаляше един много голям барабан и носеше няколко цимбала под мишница.
— Казах, че нямам пари! — изсъска Имп.
— Да, но… ами, всички казват, че нямат пари. Нормално е. Никой не ходи насам-натам да разправя, че има пари. Ама ти наистина ли нямаш никакви пари?
— Не!
— Дори и дванайсет долара?
— Не!
Лиас тръшна барабана, цимбалите и купчината нотни листи върху тезгяха.
— Колко струва всичко? — попита той.
— Петнайсет долара — отговори старицата.
Лиас въздъхна и се изправи. За един миг погледът му се зарея някъде надалече, след което той се тресна по ченето. Порови малко из устата си с пръст и извади…
Имп се облещи.
— Ей, нека погледна — каза Глод. Грабна нещото от непротестиращите пръсти на Лиас и внимателно го разгледа. — Ей, това са най-малко петдесет карата!
— Това не го ща — рече старицата. — Било е в тролска уста!
— Ама ядеш яйца, нали? — попита Глод. — Пък и всеки знае, че тролските зъби са чист диамант.
Старата жена взе зъба и го огледа на светлината от свещта.
— Ако го занеса на някой от бижутерите на Невъзможната улица, ще ми каже, че струва двеста долара — каза Глод.
— Е, аз пък ти казвам, че тук той струва петнайсет — отвърна бабата. Диамантът изчезна като по магия някъде из нея. Тя ги дари с щедра, нова усмивка.
— Защо просто не й я отмъкнахме? — попита Глод, вече навън.
— Защото тя е една бедна, беззащитна стара жена — каза Имп.
— Точно това имах предвид!
Глод погледна нагоре към Лиас.
— На теб цялата ти уста ли е пълна с такива работи?
— Аха.
— Ами аз дължа на хазаина си наем за два мес…
— Хич и не си го помисляй — хладнокръвно го пресече тролът.
Зад гърба им вратата се затръшна.
— Виж какво, я по-бодро — каза Глод. — Утре ще уредя публика. Не се притеснявайте. Познавам всички в този град. Трима сме… е, това вече е група.
— Даже не сме репетиралли заедно както трябва — каза Имп.
— Ще репетираме в движение — каза Глод. — Добре дошли в света на професионалните музиканти.
Сюзън не знаеше много за историята. Винаги й се струваше изключително тъп предмет. Едни и същи глупави неща се повтаряха отново и отново от досадни хора. Какъв беше смисълът? Всеки следващ крал беше досущ като предишния.
Класът учеше за някакво въстание, в което някакви селяни искаха да престанат да бъдат селяни и тъй като благородниците бяха победили, бяха престанали да бъдат селяни наистина бързо. Ако си бяха направили труда да се научат да четат и да се запознаят с някоя и друга книга по история, биха научили за несигурните качества на неща като коси и вили, използвани в сражения срещу арбалети и мечове.
Известно време тя слуша без особен интерес, докато не я налегна скуката, след което извади една книга и се остави да изчезне от погледа на света.
— ЦЪЪРР!
Сюзън се огледа.
На пода до чина й стоеше една съвсем мъничка фигурка. Много приличаше на скелет на плъх, облечен в черен плащ и стиснал съвсем малка коса.
Сюзън отново се зае с книгата си. Такива неща не съществуваха. В това беше абсолютно сигурна.
— ЦЪЪРР!
Сюзън отново погледна надолу. Привидението още беше там. Предишната вечер им бяха дали сирене с препечен хляб за вечеря. В книгите поне се допускаше да ти се привиждат такива неща след подобно ядене толкова късно.
— Ти не съществуваш — каза тя. — Ти си само бучка сирене.
— ЦЪЪРР?
Когато създанието се убеди, че е привлякло изцяло вниманието й, то измъкна един пясъчен часовник на сребърна верижка и нетърпеливо посочи към него.
Противно на всички рационални мисли, Сюзън се пресегна и отвори длан. Нещото се покатери на нея — крачката му бяха като карфици, — и я погледна с очакване.
Сюзън го вдигна до височината на очите си. Е, добре, може би беше плод на фантазията й. Редно беше да се отнесе сериозно към него.
— Нали няма да кажеш нещо като „О, лапичките и мустаците ми!“, нали? — тихо каза тя. — Ако го направиш, ще ида и ще те изхвърля в клозета.