Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
Когато разказах на баща ми за този случай, година по-късно, той каза, че не можело да е така. Каза, че двамата с Грай тогава сме били само на четири, а дарбата се проявявала най-рано към деветата или десетата година.
— Кадард е бил на три — възразих.
Тогава мама докосна кутрето ми с нейното, което беше знак: „Не противоречи на баща си“. Канок изглеждаше малко напрегнат и разтревожен, аз се държах прекалено своеволно и тя бързаше да се намеси и да ме предпази от грешка по най-деликатния начин.
Грай бе най-добрата ми приятелка в игрите. Понякога се случваше да си намерим белята. Като например когато изпуснахме кокошките. Грай твърдеше, че можела да научи пилетата на разни номера — да вървят по права линия, да прескачат протегнат пръст. „Нали това ми е дарбата!?“ — заяви надуто. Трябва да сме били на шест или на седем. Влязохме при пилетата, приклещихме няколко в ъгъла и се опитахме да ги научим да изпълняват заповеди, но забравихме вратата отворена и всички кокошки и пилета избягаха в гората. Наизлязоха сума ти хора и ги погнаха, опитваха се да ги приберат. Парн, която единствена би могла да го направи с дарбата си, бе отишла на лов. Ако някой бе доволен от нас в онзи ден, трябва да са били лисиците. Грай се чувстваше страшно виновна, тъй като тя отговаряше за домашните птици. Плака, както никога не я бях виждал да плаче. Обикаля гората цял ден и на следващия и викаше пиленцата: „Зрънчо! Малчо! Снежчо! Перльо!“. Гласът й бе изтънял и уплашен.
Ако ставаха някакви бели, все се случваше в Роддмант. Когато Грай и родителите й идваха в Каспромант, не се случваше нищо особено. Мама много обичаше Грай. Често я караше да застане мирно и й се любуваше, докато Грай не изгубеше търпение и не започнеше да подскача и да се киска. „Хайде, успокой се — молеше я мама. — Оглеждам те внимателно, защото искам да си имам момиченце досущ като теб. Искам да разбера как да го направя“.
„Можеш да си родиш още едно момче като Оррек“ — смееше се Грай, а майка ми размахваше ръце. „Не. Един Оррек ми стига! Искам да си имам Грай!“
Парн, майката на Грай, бе странна, неспокойна жена.
Дарбата й бе от силните, а и тя самата понякога ми приличаше на диво зверче. Често я търсеха да призовава животни за ловците и затова доста отсъстваше, нерядко пътуваше чак до другия край на Предпланинието. С Тернок се разбираха добре, но струва ми се, че отношенията им бяха малко обтегнати. Тя не проявяваше особен интерес към дъщеря си и се отнасяше с нея като с останалите деца, сиреч с нетърпеливо безразличие.
— Майка ти учи ли те как да използваш дарбата? — попитах веднъж Грай, баща ми вече се бе заел с мен.
Грай поклати глава.
— Каза, че не можеш да използваш дарбата. Тя те използва.
— Трябва да се научиш да я владееш — осведомих я с глас на сведущ.
— Няма — възрази Грай.
Понякога приличаше на майка си — същата силна воля, съчетана с равнодушие. Не спореше с мен, нито защитаваше мнението си, ала и не го променяше. Аз исках думи. Тя искаше мълчание. Но когато майка ми подхващаше някоя история, Грай я слушаше като омаяна, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш събираше златни песъчинки.
— Ти си слушател — рече й Мелле веднъж. — Не само умееш да призоваваш, но и да слушаш. Като например да слушаш мишките, нали?
Грай кимна.
— И какво казват?
— Миши неща — отвърна Грай. Беше много стеснителна дори пред мама, въпреки че много я обичаше.
— Щом вече владееш дарбата, дали не би могла да повикаш мишките, дето са се настанили в стаята ми, и да ги пратиш да живеят в конюшнята?
Грай потъна в замислено мълчание.
— Ще трябва да преместят и малките си — рече след малко.
— Ах! — възкликна майка ми. — Не се бях сетила за това. Значи предложението отпада. Пък и в конюшнята има котка.
— Котката можете да я преместите в килера — предложи Грай. Умът й беше непредсказуем, умееше да гледа с очите на котката, после на мишлетата. Думите й бяха неразгадаемо сложни. Не защитаваше мнението си, макар то да се различаваше от моето почти по всички въпроси. Но държеше на него.
— Ще ни разкажеш ли за момичето, което проявило добрина към мравките? — помоли тя майка ми.
— Момичето, което проявило добрина към мравките — повтори майка ми, сякаш четеше заглавие. После затвори очи. Беше ни казала, че голяма част от историите й идват от една книга, която имала като малка, и че всеки път, когато ни ги разказвала, имала усещането, че чете тази книга. Първия път, когато го спомена, Грай попита: „Какво е книга?“