Зеленият прокурор

На връщане работниците се натъкнаха на човек, обут с ботуши от кече, с подгизнало наметало, с голяма торба през рамо.

— Да не си беглец? — попита го Васка Рибин, един от „канавкаджиите“.

— Беглец съм — полуутвърдително отговори човекът. — Да имаше как да се поизсуша…

— Хайде с нас — имаме печка. — През лятото, когато валеше, винаги се палеха ламаринените печки в голямата палатка — там живееха всичките четиридесет работници.

Беглецът си събу ботушите, закачи партенките да съхнат до печката, извади тенекиена табакера, сипа си малко махорка в парче вестник и запуши.

— Накъде си тръгнал в такъв дъжд?

— Към Магадан.

— Гладен ли си?

— А какво имате за ядене?

Чорбата и булгурената каша не го съблазниха. Той развърза торбата си и извади парче салам.

— Е, братле — рече му Рибин, — ти не си истински беглец.

Един по-възрастен работник, заместник-бригадирът Василий Кочетов, се надигна.

— Къде отиваш? — попита го Рибин.

— По нужда. — И прекрачи дъсчения праг на палатката. Рибин се подсмихна.

— Виж какво, братле — рече той на беглеца, — стягай се и заминавай накъдето беше тръгнал. Онзи — рече за Кочетов — хукна при началниците. За да те задържат, значи. Е, бойци при нас няма, не се страхувай, така че върви направо. Ето, на ти хлебец и пачка тютюн. За твой късмет май и дъждът попрестана. Върви право към големия хълм, няма да сбъркаш.

Беглецът мълчешком нави още влажните си партенки със сухия им край върху ходилата, обу си ботушите, метна торбата през рамо и си тръгна.

След десет минути парчето брезент, заместващо вратата, се отметна и в палатката се намъкна началството — техническият ръководител Касаев с малокалибрената си пушка на рамо, двама десетници и Кочетов, който влезе в палатката последен.

Касаев постоя мълчешком, докато свикне с тъмнината в палатката, огледа се. Никой не обърна внимание на новодошлите — всеки се занимаваше с нещо, един спеше, друг си кърпеше дрехите, трети изрязваше с нож някакви сложни фигури от коренище — поредните еротични упражнения, неколцина играеха със собсвеноръчно направени карти…

Рибин тъкмо слагаше върху горещите въглени в печката опушено канче, направено от консервена кутия — вареше си нещо.

— Къде е беглецът? — развика се Касаев.

— Отиде си — спокойно отвърна Рибин, — събра си нещата и си тръгна. Няма да седна да го държа я.

— Че той се беше съблякъл — развика се Кочетов, — канеше се да спи.

— И ти се канеше да ходиш по нужда, а къде си тичал по дъжда? — отвърна му Рибин.

— Хайде да се прибираме — рече Касаев. — А ти, Рибин, внимавай — няма да свършиш добре…

— Какво можеш да ми сториш? — каза Рибин, като се приближи до Касаев. — Да ми натриеш сол на главата ли? Или да ме заколиш, докато спя? Така ли?

Техническият ръководител и десетниците излязоха.

Това е един малък лиричен епизод в еднообразната мрачна повест за колимските бегълци.

Началникът на „командировката“, разтревожен от постоянните визити на бегълците — трима за един месец, — напразно се мъчеше да убеди висшестоящите инстанции да организират на „командировката“ „оперативен пост“ от въоръжени войници. Управлението не се съгласи да прибегне до такива големи разходи за волнонаемните и го остави да се оправя със собствени сили. И макар по това време освен малокалибрената пушка на Касаев в селището да се бяха появили още две ловджийски пушки и патроните за тях да се правеха като за лов на мечки — от парчета олово, все пак на всички беше ясно, че ако ги нападнат гладни, отчаяни бегълци, това не беше сигурна защита.