Лорна Дун
- Автор: Блакмор Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорна Дун». Краткое содержание книги:
Видът на това място доста ме поуплаши, защото ми се прииска отново да съм си в къщи и Ани да приготвя вечерята ми. След малко обаче си казах: „Джон Рид, тези дървета, вирове и самотни скали те превръщат в страхливец. Така ли ще се върнеш при мама у дома, където тя ще те нарича «моето безстрашно момче»?“ И все пак трябва да си призная, че не някакво чувство за срам реши въпроса; всъщност пътят назад беше почти толкова опасен, колкото и напред. Но това, което ме спря да се върна назад, беше чисто момчешко любопитство. С една дума, бях готов да поема голям риск, за да разбера какво караше водата да се спуска така и какво имаше на върха.
Затова закачих торбата с рибата на врата си и без много да се оглеждам, от страх да не се уплаша, пропълзях през скалите и тръгнах по течението. В следващия миг краката ми загубиха опората си и падайки във водата, ударих главата си в камъните. Клетата ми глава силно се замая и си помислих, че ето, сега ще умра, което несъмнено би станало, ако здравата ми вилица не ме беше спасила от завличане в черния вир. Скоро отново можех да стоя на краката си и горе-долу успявах да се задържам прав, като забождах вилицата зад себе си. И тогава си казах: „Джон Рид, колкото по-скоро се върнеш там, откъдето си дошъл, толкова по-добре ще бъде за теб.“ За мой най-голям ужас обаче видях, че единствената ми останала възможност е да се катеря нагоре по тази водна грамада. В противен случай щях да бъда отнесен във вира и да се удавя.
Затова здраво стиснах вилицата в дясната си ръка и се закатерих нагоре по страховитата водна пързалка. Струваше ми се, че над мен има поне половин миля летяща вода, но в действителност дължината на стръмния улей се оказа само двеста ярда, както научих по-късно. Хлъзгавата скала и силната водна струя правеха изкачването много трудно и аз почти загубих надежда, че някога ще видя върха. От друга страна обаче, сега, когато застанах лице с лице срещу опасността, ужасът ме напусна и се заех да направя всичко, което беше по силите ми.
Дълбочината на водата беше само шест инча, най-много девет, така че през цялото време виждах как се белееха краката ми на дъното. Тук-там откривах и по-удобни места, където, като се държах за скалите, можех да си поема дъх. И постепенно, колкото по-нагоре се изкачвах, толкова повече се възвръщаше смелостта ми, особено когато си мислех, че може би досега никой друг преди мен не се е осмелявал щ се опита да мине оттук, и се чудех какво ли би казала мама. След това си спомних и за татко и като че ли болката в краката ми понамаля.
Напредвах бавно, стъпка по стъпка, с ръце опипвах пътя пред себе си и нито веднъж не се осмелих да си изправя колената. Съвсем близо до върха отново паднах и лошо си ударих капачката на коляното. В този миг течението почти ме отнесе надолу, защото изведнъж кракът ми се схвана и можех само да крещя от болка. Уплахата ме накара да направя още едно, последно усилие, за да се спася. Някак си успях да се изправя и отново да продължа.
Сега, когато бях толкова близо до върха, ужасно се страхувах, че няма да го достигна. Работех здраво, краката и ръцете ми се движеха като мелница, а на някои места се закрепвах само с пръстите на краката. Пълзях нагоре и не смеех да погледна назад. Мъчех се за нищо да не мисля; така краката вече нямаше да ме болят и дъхът ми нямаше така да прерязва сърцето. Само ми се струваше много жалко да се предам, след като се бях борил толкова дълго. По едно време, поглеждайки нагоре, видях светлина и се насочих към нея с последните сили, които ми бяха останали. После изведнъж усетих свеж въздух и се строполих с главата напред.
VIII глава
МОМЧЕ И МОМИЧЕ
Когато отново дойдох на себе си, шепите ми бяха пълни с пръст и млада трева, а едно момиченце, коленичило до мен, разтриваше челото ми с носна кърпичка.
— О, как се радвам — нежно прошепна тя, когато отворих очи и я погледнах, — сега ще се опитате да ви стане по-добре, нали?
Никога не бях чувал по-сладък звук от този, който излизаше от яркочервените й устнички, нито пък бях виждал по-красиво нещо от тези големи тъмни очи, които ме гледаха, изпълнени с жал и удивление. И тъй като по природа си бях бавничък, отначало нищо не можах да й кажа, а само гледах дългата й черна коса и там, където тя падаше върху тревата, забелязах първата иглика за сезона. От този ден винаги когато видя ранна иглика, сещам се за нея. Може би е харесала лицето ми, а между другото, знам, че е така, защото след това тя самата ми го каза, въпреки че тогава беше твърде малка, за да разбере е какво съм й допаднал.