Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Очакваше се да получа Лиса — изръмжах. — Още не мога да повярвам, че ми погодиха такъв номер.
— А защо са го направили? Дали това означава, че може да не бъдеш неин пазител, след като се дипломираш?
— Не. Те явно смятат, че така ми помагат да се подготвя по-добре. Двамата с Дмитрий ще бъдем нейните пазители.
Ейдриън ме изгледа косо и многозначително.
— О, сигурен съм, че това ще бъде ужасно сериозно изпитание за теб.
Една от най-странните загадки на вселената бе защо Лиса нито за миг не заподозря за чувствата ми към Дмитрий, докато Ейдриън така лесно се досети за тях.
— Както вече ти казах, днес коментарите ти не са особено желани.
Той очевидно не беше съгласен с мен. Не можех да се отърся от подозрението, че вече беше пил, а до обяда оставаше още много време.
— И какъв е проблемът? Нали Кристиан така и така ще бъде с Лиса през цялото време.
Ейдриън имаше право. Не че щях да го призная. А после, по характерния за него непредвидим маниер, той смени темата точно когато наближихме сградата.
— Споменах ли за аурата ти? — попита внезапно. Сега в гласа му се прокрадна странна нотка. Колеблива. Любопитна. И крайно нетипична за него. Всичко, което казваше, неизменно звучеше подигравателно.
— Не зная. Да, веднъж. Каза ми, че била тъмна или нещо подобно. Защо питаш?
Аурата на всеки човек е светлинно излъчване, което го заобикаля. Твърди се, че цветът и яркостта й са свързани с персоналните особености на притежателя й и с енергията му. Но само владеещите магията с духа могат да я виждат. Ейдриън го правеше, откакто се помнеше, докато Лиса още се учеше.
— Трудно е за обяснение. Може би няма нищо важно. — Той се спря край вратата и смукна дълбоко от цигарата си, а после, както обикновено, издиша облак дим. Вярно бе, че се постара да го издуха настрани от мен, но вятърът пак го върна обратно. — Аурите са нещо странно. Могат да се отдръпват и свиват, но могат и да се разпростират, а също и да сменят цветовете и яркостта си. Някои са ясни, други — бледи. При всяка аура може да настъпи преломен момент, когато тя се изчиства и свети с толкова избистрен цвят, че можеш да… — Отметна глава назад и се загледа в небето. Разпознах признаците на онова странно „откачено“ състояние, в което понякога изпадаше. — И тогава можеш веднага да разбереш какво ти казва аурата. Все едно да надзърнеш в душата на човека.
Усмихнах се.
— Но ти още не си разгадал моята, така ли? Или какво означават тези цветове?
Той сви рамене.
— Опитвам се. Ако говориш с достатъчно хора, придобиваш представа какви са и тогава започваш да разбираш, че при сходните хора и цветовете на аурата им си приличат… И не след дълго тези цветове придобиват своите смислени значения.
— И каква е моята аура в момента?
Той се вгледа замислено в мен.
— Е, точно днес не мога ясно да я фиксирам.
— Знаех си. Пил си. — Силните химически съединения, като алкохола и някои медикаменти, отслабваха силата на елемента Дух.
— Пил съм само колкото да не замръзна. Но все пак мога да отгатна каква е аурата ти. Обикновено е като на останалите, със завихрящи се багри — само че с тъмни участъци по края. Сякаш те следва някаква сянка.
Нещо в гласа му ме накара да изтръпна. Макар че го бях чувала да си говори с Лиса за аурите, никога не съм се тревожила за това. Човешката аура повече ми се струваше като някакъв сценичен трик — хитроумна измислица без сериозно съдържание.
— Няма що, звучи много ободряващо. Замислял ли си се някога да се посветиш на ораторството като професия?
Възбуденият му поглед помръкна и той възвърна обичайната си закачливост.
— Не се притеснявай, малък дампир. Може и да си обкръжена от облаци, но за мен ти винаги ще си останеш като слънчев лъч. — Завъртях очи. Той пусна цигарата си на тротоара и я стъпка с обувка. — Трябва да вървя. По-късно ще се видим. — Удостои ме с галантен поклон и тръгна към сградата за гостите на Академията.
— Направи боклук! — извиках след него.
— Аз съм над правилата, Роуз — провикна се той. — Над правилата.
Поклатих глава, наведох се и взех смачкания фас, за да го хвърля в кошчето пред сградата. Като влязох вътре, ме лъхна приятна топлина, докато изтръсквах мокрия сняг от обувките си. В столовата заварих масите пълни с мои съученици, събрали се за обяд. Ето там дампирите седяха редом с мороите — все едно илюстрираха нагледно урок по визуален контраст. Ние, дампирите, благодарение на това, че половината от кръвта ни беше човешка, бяхме по-едри — обаче не по-високи — и с набито телосложение. Момичетата от нашата раса бяха много по-добре оформени от кльощавите момичетата на мороите. Момчетата ни също бяха по-мускулести от връстниците си сред мороите. Поначало лицата на мороите бяха бледи и нежни, като порцеланови, докато нашите — доста по-загорели от постоянното излагане на слънце.