Пътуване извън тялото
- Автор: Монро Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Хайтова-Ифандиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване извън тялото». Краткое содержание книги:
Нито едно от заключенията на тези проучвания обаче не се е базирало на собствен опит. Робърт Монро открива случайно способността да се отделя от тялото си и неговите пътешествия приличат на истинско приключение в един загадъчен свят. Нещо повече, с присъщата на репортера точност (по професия авторът е журналист и бизнесмен) той дава възможност на всеки да навлезе в техниката на това странно явление. Но с уговорката... тя е опасна.
Редица съвременни схващания за отвъдното и психическото търпят корекции в труда на Робърт Монро. Заключенията на американския автор в много случаи се оказват далеч по-авангардни от фройдистката, например.
В същото време ще можете да откриете и познати детайли от преживявания на други хора, престъпили прага на непознатото. Те се основават на една обективна и неподлежаща на съмнение реалност — съществуването на живот извън физическата какавида.
От издателя
Това бе дилемата. Наистина би могло да бъде допир до магически жезъл и подарен талант. Аз все още не знам.
2. В ТЪРСЕНЕ И НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ
Как постъпва човек, който е изправен пред неизвестното? Обръща гръб и забравя за него? В случая два фактора отричат тази възможност. Първата е самото любопитство. Втората: как би могъл някой да забрави или отхвърли слон в стъкларски магазин? Или още по-точно — дух в спалнята?
От другата страна на скалата са противоречията и тревогата, много истински и много обезпокоителни. И дума не може да става, аз бях дълбоко изплашен от онова, което би могло да се случи с мен, ако това „състояние“ продължеше. Много повече се тревожех от възможността от засилване на умственото ми заболяване и поява на физически отклонения. Достатъчно бях учил психология и имах много психолози и психиатри приятели, за да смеся страховете си. Още повече, аз се страхувах да обсъждам проблема с тези приятели. Уплашен бях, че те ще ме класифицират като техен пациент и тогава ще загубя близостта им, защото вече няма да бъдем равни (за тях аз няма да съм нормален). Още по-лошо би било да споделям съмненията и страховете си с непрофесионалисти, мои колеги от бизнеса и обществото. Ще ми бъде прикачен етикет на необикновен човек или дори на ку-ку, което сериозно би нарушило спокойствието на живота ми, както и това на близките ми хора.
Накрая, струваше ми се, че това е нещо, което трябва да пазя в тайна от семейството си. Не бе нужно те да се тревожат заедно с мен. Единствено необходимо бе да обясня странните действия на жена си. Тя прие с неохота, защото всъщност нямаше друг избор. Така тя стана тревожен свидетел на неприятностите и събитията, които силно противоречаха на религиозното й възпитание. Децата по това време бяха твърде малки, за да могат да разберат. (По-късно този въпрос стана доста близък и за тях. Най-голямата ми дъщеря разказа, че една вечер, далече от дома — в колежа, тя и съквартирантката й претърсили празната си спалня и тя казала: „Тате, ако си тук някъде, мисля, че е по-добре да си отидеш. Искаме да се съблечем за лягане.“ В действителност, по същото време бях на двеста километра и физически, и по другия начин.)
Постепенно започнах да свиквам с това странно явление в живота ми. Все повече бях в състояние да контролирам неговите движения, въпреки че това ставаше бавно. В известен смисъл то наистина ми бе от полза. Започнах с неохота да се разделям с него. Загадката на неговата поява и присъствие в живота ми възбуди моето любопитство.
Дори след като бях определил, че това не е причинено от психическо разстройство, а и не съм по-ненормален от повечето си приятели, страховете ме преследваха. Както и да се наричаше — дефект, болест или деформация, трябваше да го крия от „нормалните хора“. Нямаше с кого да споделя проблема си, освен много рядко по време на срещите ми с д-р Бредшоу. Единственото друго решение изглежда бе психотерапията. Но една година (или пет, или дори десет) на ежедневни интервюта, струващи хиляди долари и без гаранция за добър резултат, ми се струваха излишни.
Бях много самотен през тези първи дни.
Накрая започнах да експериментирам с това странно умопомрачение, като си водех записки за всеки отделен случай. Започнах също да чета за изследванията в области, пренебрегвани от мен през целия ми жизнен път. Религията не бе оказала голямо влияние върху начина ми на мислене, въпреки че тя оставаше най-съществената част от написаното и от познанието на човека, където можех да потърся отговор. През детството — ходене на църква и редки срещи с приятели. Господ, църквата и религията означаваха малко за мен. В действителност не се бях замислял твърде много по тези въпроси по какъвто и да е начин, тъй като просто те не бяха възбудили интереса ми.
Четейки съвсем повърхностно за миналото и настоящето от книгите на западни философи и религии, открих, че има само мъгляви обобщения и обяснения. Някои сякаш пасваха на нечий опит да опише или обясни подобни необикновени случаи. Библейските и християнските описания предлагат много такива примери. Най-добрият съвет, изглежда, бе да се моля, да медитирам, да постя и да ходя на църква, да изповядвам греховете си, да приема Светата Троица, да вярвам в Отец, Син и Светия Дух, да устоявам на Сатаната или да не се поддавам на съблазните, и да отдам себе си на Бога.
Всичко това само се прибави към противоречията. Ако тази новост в живота ми бе „добра“, тоест „дарба“, тогава тя очевидно принадлежеше на светиите или най-малкото на непорочни хора, според религиозната история. Почувствах, че определянето на светостта е над и под мен. Ако това ново нещо бе „нечестиво“, значи бе Работа на Дявола, или най-малкото на този, който се опитва да ме притежава или да ме освободи; следователно то трябва да бъде проклето.