Беше приблизително дванадесет часа по-късно, в началото на новия ден. Ние все още бяхме на Тупания и аз все още протестирах. Ако не друго, поне бях уверен, че последният лудешки проект не съвпадаше с инструкциите на Аахз да не се забърквам в разни каши.
Последвах съвета й. Приех най-доброто. Приех, че охраната ще е непробиваема и че ще се откажем от цялата идея като загубена кауза.
И така, с различни, но еднакво големи надежди ние се отправихме да дирим безценната статуя.
В светлината на ранното утро градът бе мъртвешки спокоен. Явно всички си отспиваха след веселбите през предишната нощ — което, като се вземат предвид обстоятелствата, си беше съвсем разумен начин за забавление.
Ние обаче някак се изхитрихме да открием отворен ресторант. Собственикът уморено изринваше отломъците, останали подир празнуващите тълпи, и с неохота склони да ни сервира закуска.
Твърдо бях отстоявал това, преди да се заловим за работа. Направих си сметка, че — кахърен или не — на човек му трябва повече от едно обилно ядене, за да балансира ефекта след тридневно гладуване.
— Е — подхванах веднага, щом се настанихме на масата, — какво ще правим, ако искаме да открием статуята?
— Спокойно — намигна ми Тананда. — Ще задам няколко рафинирани въпроса на стопанина, когато дойде да ни обслужи.
Сякаш призован от думите й, собственикът се появи с две вдигащи пара чинии храна, които стовари пред нас с безцеремонно шльоп.
— Мерси — кимнах, на което ми бе отговорено с не дотам възторжено изръмжаване.
— Слушай, можем ли да те обезпокоим с един-два въпроса? — измърка госпожицата.
— Например? — равнодушно отвърна онзи.
— Например къде пазят статуята? — изтърси без заобикалки тя.
Аз се задавих с ястието си. Идеята на Тананда за подпитване излезе рафинирана, колкото е боят с пръчки. Все забравям, че тя е отколешен партньор на Аахз в пиенето.
— Статуята ли? — сбърчи вежди нашият домакин.
— Онази, дето вчера я разнасяха нагоре-надолу по улиците — с лекота поясни Танда.
— Аха! Имате предвид Трофея — захили се мъжът. — Статуя. Хей, тая си я биваше. Вие двамата трябва да сте отскоро в града.
— Може да се каже — потвърдих със сух тон. Никога не ми е било особено приятно да ми се надсмиват, още повече пък рано сутрин.
— Статуя, трофей, каква е разликата? — сви рамене моята компаньонка. — Къде я държат?
— Изложена е на показ в Трофейния център, разбира се — информира ни собственикът. — Ако желаете да я видите, най-добре е да тръгнете по-раншко. След тия пет години всеки в града ще иска да мине нататък, за да позяпа.
— Колко далеч от… — начена Тананда, но аз я прекъснах.
— Имате цял център за трофеи? — запитах с насилено равнодушие. — И колко екземпляра се пазят там?
— Само този — оповести гордо домакинът ни. — Издигнахме сграда специално за него. Ама вие двамата трябва да сте наистина съвсем нови, та да не знаете туй.
— Едва от вчера сме тук — признах. — И за да разбереш какви сме новаци, дори нямаме представа за какво е този трофей.
