Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Това бяха безлични коли за безлични хора.
Реймънд продължаваше да се прави на умрял и наблюдаваше през пролуките между пръстите си приближаването на колите.
Накрая те всички паркираха в стройни редици.
И тогава от тях слязоха онези, които бяха вътре.
— Мили боже — каза си Реймънд, — значи така изглеждали.
Не бяха приятни за гледане. Ходеха на два крака и имаха също толкова ръце. Но останалото… Телата им имаха яйцевидна форма. Коремите им преминаваха в глави без каквато и да било гънка или брадичка. Големите, широки лица имаха мръсносив цвят.
Напомниха на Реймънд за онези играчки — господин Картофена глава — които всяко дете е намирало в коледния си чорап за подаръци. На онези, с които той си игра най-много два пъти, преди на майка му да й писне и да ги изхвърли в кофата за боклук.
Това дори не бяха приятни за гледане картофени глави. Напротив, в тях имаше нещо зловещо. Повечето от тях, изглежда, имаха предпочитания към това, което на Венера е заместител на целия костюм.
Реймънд ги намрази от пръв поглед. Силата на омразата, за която не можеше да намери основателна причина, като изключим външния вид на тези „хора“, изненада дори самия него.
Защото той не беше расист.
Като дете си беше задавал въпроса за расовата нетърпимост и веднъж дори го бе повдигнал пред баща си, който се беше върнал за кратко вкъщи между двата сезона, когато касиерите на хиподрума бяха отпуска.
Реймъндовият старец бе оставил настрана в. „Спортен живот“ и за момент се бе замислил по въпроса.
— Сине — беше каза той, — сред всички раси има и добри, и лоши хора.
Доволен от простата мъдрост на този отговор, малкият Реймънд бе излязъл навън да играе.
— Бих искал да зная обаче — беше продължил баща му, скрит зад вестника, — защо онези шибаняци, лошите, трябва да живеят точно на моята улица.
Но момчето Реймънд не бе чуло тази забележка и така от онзи ден до днес твърдо вярваше, че онзи отявлен расист — баща му — е бил голям хуманист.
Сега обаче това не му помагаше.
Реймънд продължи да хвърля плахи погледи през пръстите си.
— Мразя ги тези копелета — мърмореше едва чуто той.
Картофените глави сновяха между сферите и от време на време правеха справки в списъците с експонатите, които държаха в ръцете си. Сочеха с пръст и коментираха нещо помежду си.
Реймънд ги слушаше. Говореха на английски. Всички говореха английски. Една групичка се приближи до неговата единична килия. Ако можеше да се съди по вида им, бяха типично семейство. Майка, баща и две отрочета. Момче и момиче. Всички в цели костюми. Семейство Трътльови.
— Този какъв е? — попита най-малкото изчадие, дъщерята.
Татко Трътльов запримигва, докато правеше справка в списъка за разпродажбата с черните си като копчета очи.
— Експонат двадесет и три. Представител на земния живот. Пол мъжки.
— Пфу — продължи дъщеричката, — ама колко е грозеен!
Грозен? Реймънд прехапа долната си устна, но успя да остане неподвижен.
— Можем ли да го събудим? — Другото изродче захвана да тропа по сферата на Реймънд.
— Не прави така, ако обичаш. — Реймънд позна този глас, макар все още да не можеше да види говорещия. Беше гласът на господин Хамелеон, сребърният мошеник с папката. — Великолепен екземпляр, нали, сър?
Картофените глави се заклатиха над големите тумбаци.
— Много е хубав — каза татко Трътльов.
— Има ли си име? — попита скъпата дъщеричка.
— Да. Казва се Джордж.
Реймънд изскърца със зъби.
— Всички земни мъже носят името Джордж — продължи господин Хамелеон.
— Това традиция ли е, отколешен обичай, изтъркано клише или нещо подобно? — попита таткото.
— Не. Причината е, че те просто са тъпи.
Реймънд изскърца още по-силно със зъби.
— Щом като всички земни мъже носят името Джордж — каза госпожа Трътльова, — тогава как се наричат жените?
— Милдред — беше отговорът.
— Мамо, искам Джордж — каза скъпата дъщеричка.
— Не, мила. Днес сме дошли да купим Клингън.
— Ама аз искам Джордж. — Реймънд видя как лицето на малката пикла се изкриви и как започна да тропа с крачета.
— Колко според вас ще струва този Джордж? — попита татко Трътльов.