Повелителят на мухите
- Автор: Голдинг Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителят на мухите». Краткое содержание книги:
„Повелителят на мухите“ може да се разглежда и като внушение за незрялата възраст, която, следвайки неумолимите закони на общественото развитие, клони към произвола и насилието, откривайки най-късия път към дивачеството.
В този роман Уилям Голдинг е верен на хуманистичната традиция отпреди 450 години и произведението определено се числи към архипелага от утопии и антиутопии.
Дишането на Прасчо се беше нормализирало.
— Същински деца — каза той презрително. — Държат се като деца.
Ралф го изгледа въпросително и положи раковината на един дънер.
— Сигурен съм, че часът за чай е вече минал — каза Прасчо. — Какво си мислят, че ще свършат на планината?
Погали раковината почтително, спря и погледна.
— Ралф! Хей! Къде отиваш?
Ралф вече беше нагазил в началото на браздата от опустошени дървета. Далече пред него се разнасяха смехове и шум от чупещи се клони.
Прасчо го гледаше разочаровано.
— Също като деца…
Въздъхна, наведе се и завърза връзките на обувките си. Шумът от странстващото събрание заглъхна в планината. След това с мъченическото изражение на родител, който трябва да понася безсмислените лудории на децата си, той вдигна рапана, обърна се към гората и затърси път през опустошената ивица.
В подножието на отвъдния склон на планината имаше едно гористо плато. Ралф се усети, че отново свива ръце като чаша.
— Там долу можем да съберем колкото искаме дърва.
Джек кимна и задърпа долната си устна. Мястото беше на стотина крачки под тях, разположено на по-стръмния склон на планината, и бе сякаш нарочно пригодено за събиране на гориво. Дърветата бяха израствали бързо под влияние на горещината и топлината и тъй като не бяха намирали достатъчно почва, за да се развият както трябва, бяха падали и загивали; обвиваха ги лиани, а новите фиданки търсеха път нагоре.
Джек се обърна към хористите, застанали готови. Черните им шапки за богослужение бяха килнати настрани, като барети.
— Ще направим клада. Хайде!
Налучкаха една по-проходима пътека надолу и започнаха да влачат сухи клони. Най-малките, успели да превалят билото, също пристигнаха, като се плъзгаха по склона, и всички, с изключение на Прасчо, се заловиха за работа. Повечето дървета бяха толкова изгнили, че когато ги дръпваха, те се разпадаха на сипкави отломки прах и ларви на дървояди. Но някои дънери можеха да се извлекат цели. Близнаците Сам и Ерик първи откриха подходящ за целта ствол, но не можаха да направят нищо, докато Ралф, Джек, Саймън, Роджър и Морис не намериха откъде да го уловят и подхванат. Сантиметър по сантиметър извлякоха до хребета сухия ствол с причудлива форма и го оставиха на върха. Всяка група момчета даваше своя по-малък или по-голям принос и купчината растеше. По обратния път Ралф се намери до Джек; двамата, хванали един и същи клон, се усмихнаха един на друг, поели общия товар. Под превалящото планинско слънце, ветреца и виковете отново ги озари странната невидима светлина на приятелство, приключения и щастие.
— Малко по-тежък да беше и нямаше да можем…
— Като сме двамата, не може да ни се опре — усмихна се Джек.
Обединили усилията си под общия товар, те преодоляха, олюлявайки се, последните крачки от стръмнината. „Раз! Два! Три!“ — подеха те в един глас и стовариха дънера върху купчината. Оттеглиха се на няколко крачки, засмени и тържествуващи, а Ралф не можа да се сдържи и застана на глава. Под тях момчетата продължаваха работата, но някои от по-малките бяха загубили интерес към нея и търсеха да открият какви плодове има в тази нова гора. Близнаците с неподозирана досетливост се изкачиха на билото, понесли наръчи сухи листа, които струпаха до кладата. Един по един те усетиха, че работата е свършена, престанаха да носят дърва и останаха на розовия, осеян с канари връх. Потта изсъхна, дишането се успокои. Ралф и Джек се спогледаха, наобиколени от спотаилото се множество. Постепенно осъзнаваха, че им предстои едно срамно признание, и не знаеха как да започнат.
Ралф се изчерви като рак и заговори пръв:
— Ти ли?
Прочисти гърло и продължи:
— Ти ли ще запалиш огъня?
Сега, когато се разбра, че са изпаднали в глупаво положение, Джек също се изчерви. Той замърмори неубедително:
— Триеш две клечки. Триеш…
Хвърли поглед към Ралф, който направи окончателното признание за тяхната несъобразителност:
— Някой има ли кибрит?
— Правиш лък и въртиш една стрела — каза Роджър. Той започна да показва с ръце: — Пссс, псс.
Вятърът леко повя над планината. В същото време по риза и панталонки се появи Прасчо — той внимателно си пробиваше път, за да излезе от гората, а слънцето блестеше в очилата му. Носеше рапана под мишница.
Ралф му извика:
— Прасчо! Имаш ли кибрит?
Другите момчета подхванаха вика, докато цялата планина закънтя. Прасчо поклати глава и се приближи към купчината.