Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Променила съм се! — каза Ивоа със звънкия си глас. — Ще можеш ли пак да ме носиш на рамо, Адамо?
— Няма да стигне далеко! — изсмя се весело Оту и големите му ръце, допреди миг сложени на корема, литнаха над главата му като птици.
Таитяните се разсмяха. Ехе-е, Оту беше прав! Каква хубава девойка бе станала Ивоа! Тънка, но закръглена дето трябва. Девойка на място.
— Гледай! — каза Ивоа. — Още нося на шията си образа на твоя господ Исус. Не ме е напускал нито ден! Пазя го и тогава, когато се къпя! А всяка вечер го милвах и молех твоя господ Исус да върне Адамо. И той го върна! — добави победоносно тя. — Трябва да е много могъщ господ: сполучи! Адамо дойде! — извика тя в изблик на щастие, като вдигна ръце с длани към небето. Множеството, наобиколило Пърсел, нададе веднага радостен вик.
— Да, пораснала си — каза Пърсел като се усмихна и отвърна леко глава.
Щом погледнеше косата на Ивоа, гърлото му се свиваше.
— Не стой на слънце, главата ти ще се свари като яйце на морска ластовица! — каза Оту сред смеховете на другите. — Ела у нас, Адамо! Гладен ли си?
— Много — отвърна Пърсел.
Таитяните нададоха отново умилени възклицания. Ивоа го хвана под ръка, целуна го по врата и го обви с уханните си коси. Оту го хвана от другата страна и предшествуван, придружаван, тласкан, почти носен от множеството, Пърсел измина сред овации стотината метра, които го отделяха от колибата на Оту.
Стигнал бе вече пред нея, когато един юначага таитянин дотича, проправяйки си път през тълпата, над която се издигаше с цяла глава, приближи се до Адамо с озарено от усмивка лице, улови го под мишниците, вдигна го без усилие на едно равнище с очите си и го задържа така сред смеховете на множеството, размахвайки го като кукла над главите на хората.
— А мене — викаше радостно той, — познаваш ли ме, Адамо?
— Меани! — възкликна Пърсел със светнали очи, забравил изведнъж от радост смешното си положение.
— Позна го! — извика и Оту, безкрайно зарадван, и протегна ръце към поданиците си, за да им посочи това чудо.
— Адамо позна Меани! — изрева тълпата, така умилена й смаяна, както би била и ако Пърсел не го бе познал.
Със светнали от щастие очи Меани остави Пърсел на земята, сякаш се боеше да не го счупи, сред засилените викове на другите.
— Пораснали са децата ти, Оту — каза Пърсел. — Не мога да повярвам, че са минали само четири години…
Не можа да продължи. Ивоа се бе нахвърлила отново върху му, обсипваше го с целувки, хапеше го по ухото и му свали шапката. Тежката уханна коса на девойката докосна отново лицето му.
— Адамо е гладен — извика със смях Оту и го изтръгна от обятията на дъщеря си, като предизвика с това нов изблик на радост. — Влез, Адамо! — продължи той и простря гостоприемно ръка; после, удължавайки със съвършено изящество жеста си, се сбогува с множеството с истинско царствено достойнство, като продължаваше да се смее добродушно и да смигва лукаво, сякаш бе предвидил отдавна пристигането на „Блосом“ и завръщането на Адамо.
Меани настани Пърсел на една рогозка и седна веднага насреща му, без да отделя поглед от него. Той беше по-тъмнокож от сестра си и между долната половина на лицето му — нежно и почти женствено с голямата си уста, дебели устни и закръглена брадичка — и горната половина с орловия нос и дълбоки очи, засенчени от гъсти черни ресници, които му придаваха сериозно, почти строго изражение, съществуваше поразителен контраст.
— Е, Адамо, е! Е, Адамо, е! — казваше той, изразявайки със своята едновременно тъжна и радостна интонация всички спомени от преди четири години, нахлули в тоя миг в съзнанието му. В същото време потупваше равномерно с опакото на ръката си рогозката, сякаш тия глухи, повтаряни звуци пробуждаха още отсега всички удоволствия, които присъствието на приятеля му обещаваше за в бъдеще.
— Е, Адамо, е! — каза най-после той. — Помня как се страхуваше от акулите в лагуната.
Той се разсмя, а Оту и Ивоа го придружиха. Вярно беше! Адамо се боеше от акулите! От кротките акули в лагуната! Меани скочи като отпускаща се пружина, наведе се към Пърсел, взе с две ръце главата му и чукна челото си о неговото, вместо милувка. След това го пусна, сложи ръце на раменете му и започна да го удря лекичко с пръсти по ръцете, гледайки го като омагьосан.