Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Историята се разгръща като свитък.
Параграф: Александър е стоял пред стелажа, търсейки някакъв документ.
Параграф: Пристига убиецът. Дали Александър е заподозрял какво ще направи? Вероятно не — иначе щеше да вдигне шум и въпреки строителните работи в съседство все някой щеше да чуе нещо. Може би дори са си побъбрили малко.
Параграф: Убиецът е сграбчил бюста от стелажа и е убил Александър, като е смазал челото му.
Докато съзнанието ми чете това, се появява и последното изречение.
Параграф: Завлича трупа до масата и го слага така, че всеки, който хвърли поглед насам, ще си помисли, че мъжът спи. След това се измъква.
Или отива да обяви, че е намерил труп. Насочвам поглед към Симеон. Той разбира какво си мисля. Лицето му е безизразно и сурово — гневът е скрит зад чертите му. Чака да го обвиня.
Небрежно се обръщам към библиотекаря.
— Колко души е имало тук следобед?
— Може би двайсет.
— Можеш ли да ми дадеш имената им?
— Портиерът на входа ги е видял.
— Накарай го да направи списък.
— Аврелий Симах беше тук.
Симеон го избъбря толкова бързо, че едва успявам да различа името, макар да ми е познато. Симеон беше изгубил битката с гнева си: очите му са втренчени предизвикателно в мен. Може би смята, че това ще е единствената му възможност да говори.
— Аврелий Симах е един от най-видните мъже в този град — изтъквам аз.
Аврелий Симах е от стар римски род — патриций от глава до пети и все още човек, с когото трябва да се съобразяваш, макар да беше демоде в този град на нови сгради и нови хора. Но това не е моя работа.
— Тук беше — настоява Симеон. — В ранния следобед го видях да разговаря с епископ Александър. Тръгна си малко преди да намеря трупа.
Поглеждам към библиотекаря за потвърждение. Той опипва стилото, което носи окачено на синджир около кръста, и не иска да срещне погледа ми.
Симеон посочва бюста, който е още в ръката ми.
— Хиерокъл беше философ, известен с омразата си срещу християните. Такъв е и Симах.
Старият римлянин държи на старите богове — това не ме изненадва. Но това не го прави убиец.
— Който и да го е направил, не вярвам да е търсил статуята.
— Може да е искал да изпрати някакво послание.
Може и така да е. Припомням си думите на Константин: други ще кажат, че нападението срещу Александър е атака срещу всички християни от страна на онези, които ги мразят.
— Ще обмисля това — обръщам се да си вървя, но Симеон иска да каже още нещо.
— Сутринта, когато дойдохме тук, Александър имаше кутия за документи. Кожен сандък с меден обков. Не ми позволи да го видя, дори не ми даде да го нося.
— Е?
— Няма го.
5.
Лондон — днес
Човек винаги може да различи Англия от въздуха. Другите страни изглеждат разхвърляни: полета и къщи са разпръснати из околността без логика, изолирани квадрати обработваема земя посред неравни оспорвани земи. В Англия всички линии се сливаха. Тя наблюдаваше как мозаичните ниви и имения изчезват под крилото, докато се спускаха към „Гетуик“. Всичко беше много сиво и влажно, като подземна тъмница.
Докараха я обратно веднага щом посмяха да го направят — дори по-рано, отколкото някои лекари съветваха. По време на полета седеше облечена в безформена широка риза и пола, която вероятно бяха намерили в родилното. Под тях беше бинтована като мумия. Поне можеше да върви — повече или по-малко. От летището й бяха приготвили инвалидна количка, но тя я отказа с махване. При всяка стъпка остра болка пронизваше рамото й; дробовете я боляха, сякаш беше участвала в маратон, но тя се насили да стигне до изхода без чужда помощ.
Съсредоточена върху това усилие, не видя табелата с името си. Едва когато усети, че някой я дърпа за ръкава, вдигна очи от пода. Млад мъж в костюм и риза без вратовръзка я чакаше с мобилен телефон в едната ръка и лист, на който пишеше „Кормак“ в другата.
— Марк — представи се той с извинителна усмивка. — От министерството ме изпратиха да те взема. Казаха, че това е най-малкото, което могат да направят.
— Благодаря. — Всъщност не го мислеше. Всичко в него излъчваше младост: модно разрошената златиста коса, меката плът около бузите, енергичната самоувереност, наскоро изсечена в Кеймбридж, Лондонското училище по икономика или откъдето днес се снабдяваха с държавни служители. Не се беше чувствала толкова стара от развода насам.