Аферата Рембранд

— Знаем ли коя е?

— Няма нищо, което да я идентифицира. Но според Комитета „Рембранд“, а и по мое мнение, девойката е била държанка на Рембранд.

— Хендрике Стофелс ли?

Ишърууд кимна в знак на съгласие.

— Датировката на платното има огромно значение. Именно тогава Хендрике ражда детето на Рембранд. Холандската църква, естествено, не го приема. Затова изправят Хендрике на съд по обвинение, че съжителства с Рембранд като проститутка. А пък Рембранд, този лукав подлец, така и не се решава да се ожени за нея.

Ишърууд изглеждаше истински разстроен от това положение. Габриел се усмихна.

— Ако не те познавах по-добре, Джулиан, щях да допусна, че ревнуваш.

— Почакай, докато не я видиш сам.

Двамата се умълчаха, докато Ишърууд навлезе в Лизард. През лятото тук бе пълно с туристи. Но сега, със залостените магазинчета за сувенири и потъналите в мрак сладоледаджийници, селцето бе обгърнато в меланхолия.

— Какъв е произходът й?

— Беден, но чист.

— Тоест?

— Тук-там има по някоя празнота. Досущ като при теб — добави Ишърууд и изгледа събеседника си съзаклятнически. — Но никой не предявява претенции към нея. Обърнах се към Регистъра за изгубено изкуство с молба да направят дискретно проучване, за да съм сигурен.

— Към лондонския офис ли?

Ишърууд кимна утвърдително.

— Значи и те знаят за картината.

— Регистърът за изгубено изкуство съществува, за да намира картини, скъпи мой. А не за да ги краде.

— Продължавай нататък, Джулиан.

— Смята се, че картината остава в личната колекция на Рембранд чак до смъртта му. След това съдът я пуска за продажба, за да се покрият задълженията на художника. Оттам тя обикаля из Хага в продължение на около столетие, отбива се за кратко до Италия и към началото на деветнадесети век се завръща обратно в Нидерландия. Настоящият й собственик я е закупил през шейсет и четвърта година от галерия „Хофман“ в Люцерн. Прекрасната млада жена цял живот е била скрита от хорските очи.

Двамата навлязоха в тунел от сплетени клони, натежали от бръшлян. После се отправиха към очарователна котловина, в дъното на която имаше старинна каменна църква.

— Кой друг е знаел, че картината е в Гластънбъри?

Ишърууд се замисли.

— Директорът на Националната художествена галерия във Вашингтон. И фирмата доставчик. — Поколеба се и след малко добави: — И изглежда, може да съм споменал за това и на Ван Беркел.

— А Лидел държал ли е други картини в ателието си?

— Още четири — отвърна Ишърууд. — Един Рубенс, тъкмо приключен за „Кристис“; нещо, за което се твърди, че е на Тициан; един пейзаж от Сезан, доста приличен впрочем; и някакви отвратително скъпи водни лилии на Моне.