Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Кел се огледа. Все още носеше кафявия, износен сюртук от „На хвърлей камък“ вместо униформата си. Не беше забравил да се преоблече — просто искаше да се порадва на празненството; ей-тъй за няколко минути да бъде един от странниците или местните. Но свободата му бе свършила вече. Долавяше как новината се разнася през тълпата и настроението се мени като вълна, а обитателите на Нощния пазар разбраха кой се намира сред тях.
По времето, когато Кел пусна ръката на жената, тълпата вече се разтваряше пред него, смехът и крясъците затихнаха до благоговеен шепот. Рай знаеше как да се оправя в подобни моменти, как да извърта положението и да се възползва от тях.
Кел искаше само да изчезне.
Той опита да се усмихне, но беше сигурен, че гримасата е доста зловеща и затова пожела на жената и сина ѝ лека нощ и бързо се насочи покрай речния бряг, сподирен от мърморенето на продавачи и посетители. Не погледна назад, но гласовете го следваха през целия път през обсипаните с цветя стъпала до кралския дворец.
Гвардейците на стража не помръднаха от постовете си, отбелязаха присъствието му само с леко кимване с глава, докато се изкачваше. Беше благодарен, че повечето от тях не се кланяха — само любимецът на Рай, Париш, изглежда беше неспособен да устои на навика, но той поне се постара да бъде дискретен. Докато изкачваше стъпалата, Кел си свали палтото и го обърна наопаки отдясно наляво. Пъхна отново ръце в ръкавите, но те вече не бяха износени и осаждени. Бяха прелестни, бляскави, в същото яркочервено както Айл, която течеше под двореца.
Червеното, запазено за кралското семейство.
Кел поспря на най-горното стъпало, закопча бляскавите златни копчета и влезе вътре.
III
Откри ги в двора да пият чай под безоблачното нощно небе и есените корони на дърветата.
Кралят и кралицата седяха на масата, а Рай, изтегнал се на кушетка, дърдореше безспир за рождения си ден и с какви пищни празненства възнамерява да го ознаменува.
— Нарича се рожден ден — подчерта крал Максим — едър, широкоплещест, с пламенни очи и черна брада — без да вдига поглед от купчината книжа, които четеше. — Не са няколко дни и определено не става дума за цяла седмица!
— Двайсетгодишнина! — противопостави се Рай и размаха празната си чаша за чай. — Юбилей! Няколко дни празненства надали изглеждат пресилени… — кехлибарените му очи пламнаха лукаво. — Освен това и бездруго половината са за народа. Кой съм аз, че да отказвам на поданиците си?
— А другата половина? — поинтересува се кралица Емайра, чиято дълга тъмна коса бе украсена със златна панделка и събрана в тежка плитка на гърба.
Рай стрелна родителите си с победоносна усмивка:
— Ти си твърдо решена да ми намериш половинка, майко.
— Да — потвърди кралицата и разсеяно намести приборите на масата, — но предпочитам да не превръщам двореца в бордей все пак.
— Не бордей! — възрази Рай и прокара пръсти през гъстата си черна коса, с което размести положената там златна тиара. — Просто ефикасен начин да се оценят множеството нужни атрибути на… О, Кел! Той ще подкрепи логиката ми.
— Намирам идеята за ужасна — отвърна Кел и закрачи към семейството.
— Предател! — възмути се Рай с престорена обида.
— Но — допълни Кел при приближаването си към масата, — той все пак ще гуляе. По-добре ще е да му организирате купон тук в двореца, където поне ще го държим настрани от неприятностите. Или да ги минимализираме, доколкото е възможно.
Рай засия и възкликна, имитирайки басовия глас на баща си:
— Логично, логично!
Кралят остави настрани документа, който държеше в ръката си, и огледа Кел.
— Как мина пътуването ти?
— Беше по-дълго, отколкото ми се харесва — призна Кел, докато ровеше из джобовете по многобройните лицата на палтото си, за да открие писмото на принц-регента.
— Започнахме да се притесняваме — намеси се кралица Емайра.
— Кралят не се чувстваше добре, а и принцът се държа ужасно — обясни Кел и подаде посланието.
Крал Максим го взе и го остави настрани, непрочетено.
— Седни — подкани кралицата. — Струваш ми се блед.
— Добре ли си? — попита кралят.
— Напълно, сир — отвърна Кел и се намести благодарно на един стол до масата. — Просто съм уморен.
Кралицата се пресегна и положи длан на бузата му. Кожата ѝ беше по-тъмна от неговата — кралското семейство имаше наситен тен и в съчетание с меднозлатистите очи и черна коса всички изглеждаха като издялани от лакирано дърво. Със светла кожа и червеникава коса, Кел постоянно се чувстваше не на място. Кралицата бръсна шепа медни кичури от челото му. Винаги търсеше истината в дясното му око, сякаш то беше новинарска дъска, в която човек може да се взре и да види миналото. Така и не споделяше обаче какво вижда там. Кел я улови за ръката и я целуна.