Защото те обичам

— А ти лъжеше ли?

Той се усмихна тъжно.

— Разбира се. Мисля, че залогът беше пет долара. Убих човек заради едни въшливи пет долара. — Той я гледа сериозно известно време, после продължи. — Бях на около двайсет години, когато избухна войната. Включих се в една партизанска група. Беше като някаква забава. Можех да крада и убивам на пълна свобода, защото имахме разрешението на конфедеративната армия. Но въпреки всичко бях добър войник. От войниците, които не дават пет пари дали ще умрат или не, предизвиквайки съдбата, и обикновено оставащи живи. Умират доблестните мъже — каза той замислено.

Но един ден войната свърши. Един стрелец няма друг шанс, освен да продължи занаята си, докато не попадне някой ден на по-бърз от него. Веднъж в един салон застрелях мъж, който вече бе извадил револвера си. Коул Йънгър беше там и видя как се справям с револвера; после ме покани да се запозная с Джеси и Франк. Тогава тръгнах с тях.

Тя не беше чувала за тези мъже, но предполагаше, че са известни престъпници.

— Бях с тях две години. Тогава ударихме една банка, за която мислехме, че ще е лесна плячка. Един прекалено ревностен помощник-шериф загина в престрелката. Аз се бях върнал да измъкна един от братята Йънгър, чийто кон беше прострелян. Някой, мисля, че беше шерифът, успя да ме рани много лошо. Аз се оказах единственият сериозно ранен. Наложи се да ме изоставят в гората, за да се спасят от потерята.

— Те те изоставиха?

— Нямаха друг изход. — Той повдигна рамене. — Ако някой друг беше на моето място, и аз щях да го изоставя.

— Но ти си можел да умреш!

Той се изсмя на наивността й.

— Това беше и основната идея. Аз трябваше да умра. Лидия, истинското ми име е Сони Кларк. И онзи следобед Сони Кларк умря някъде сред хълмовете на Тенеси.

Лицето й се озари в разбиране.

— Тогава те е открил Джон Сакс.

— Тоя момент точно не си го спомням. Няколко дни по-късно отворих очи в колибата му. По някакъв начин, само Господ знае как, с всичките билки, които ме накара да изпия, и с вонящите лапи, с които налагаше раните ми, оживях и след няколко месеца вече можех свободно да се движа. Онзи белег върху гърдите ми ли? — Тя кимна. — Един куршум ме прониза. Цяло чудо е, че не е закачил сърцето и белия дроб.

Умът й вече работеше трескаво.

— И ти си промени името.

— Сакс го предложи. Докато съм бил в безсъзнание, подстригал ми косата, за да превърже раната на черепа. — Лидия потрепери от представата за кървящата му глава. И преди още и двамата да успеят да реагират, тя вече седеше между коленете му с ръце върху бедрата му. — Мустаците и брадата ми пораснаха доста. Брадата обръснах, но мустаците оставих, защото ме правеха да изглеждам по-възрастен и различен от предишния. Работих при него повече от година, като прекарах и зимата там. Когато се сбогувахме с него, вече наистина бях станал друг човек.

Ръцете му се заровиха в косите й. Бузата й почиваше върху бедрото му.