Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
«Първото нещо, което направи госпожа Линтон при пристигането си в „Брулени хълмове“ — каза тя, — беше да изтича горе, без дори да каже добър вечер на мен и Джоузеф; заключи се в стаята на Линтон и остана там до сутринта. Сетне, когато господарят и Ърншоу бяха на закуска, тя влезе в хола и цяла разтреперана, запита дали може да повикат лекаря: братовчед й бил много болен.
— Това ни е известно — отговори Хийтклиф, — обаче животът му не струва счупена пара и нямам намерение да харча нищо за него.
— Но аз не зная какво да правя — възрази тя — и ако никой не ми помогне, той ще умре.
— Напусни стаята — извика господарят — и никога вече да не съм чул дума за него. Никой тука пет пари не дава какво ще става с него. Ако държиш на него, гледай го, ако ли не, заключи го и го зарежи.
Тогава тя започна да ме безпокои и аз й казах, че съм имала достатъчно главоболия с това противно същество. Всеки от нас има определена работа, а нейната работа е да гледа Линтон. Господин Хийтклиф ми нареди да оставя тази работа на нея.
Как са се оправяли двамата, не зная. Предполагам, че той доста се е мъчил и пъшкал ден и нощ. От бледото й лице и тъмните кръгове под очите явно личеше, че едва й е оставало време да си почине. Понякога влизаше в кухнята съвсем като побъркана, сякаш искаше помощ от нас. Но аз нямах намерение да престъпя заповедите на господаря — никога не съм посмяла да не го послушам, госпожо Дийн — и макар и да мислех, че не е право да не повикат Кенет, не ми влизаше в работата нито да давам съвети, нито да се оплаквам и винаги съм отказвала да се меся в тези неща. Случвало се е един или два пъти, след като си легнем, да отворя пак вратата и да я видя разплакана, седнала горе на стълбището; тогава бързо затварях, от страх да не би да се трогна и да се намеся. Дожаляваше ми за нея тогава, право ви казвам, и все пак не исках да си загубя службата, нали разбирате?
Най-сетне една нощ тя слезе смело в стаята ми и ми изкара ума от страх, като ми рече:
— Кажи на господин Хийтклиф, че синът му умира. Сигурна съм, че този път наистина умира. Стани веднага и му съобщи.
Тя каза това и изчезна. Четвърт час останах да лежа, цяла разтреперана и нащрек. Нищо не се помръдваше — къщата тънеше в тишина.
„Тя е сгрешила — казвах си. — Минало му е. Няма защо да ги будя.“ И започнах да се унасям. Ала сънят ми бе прекъснат за втори път, когато звънецът силно зазвъня — единственият звънец, който имаме сложен нарочно за Линтон. Господарят ме извика да видя какво става и да им кажа, че не иска повече да чува този шум.
Предадох му думите на Катрин. Той изруга и след малко излезе със запалена свещ и се запъти към тяхната стая. Аз тръгнах подире му. Госпожа Хийтклиф беше седнала до леглото със скръстени на скута ръце. Свекърът й се приближи, поднесе светлината към лицето на Линтон, погледна го и го попипа. След това се обърна към нея.
— Е, Катрин — заговори той, — как се чувствуваш? Тя не отговори.
— Как се чувствуваш, Катрин? — повтори Хийтклиф.
— Той се е избавил, а аз съм свободна — отвърна тя. — Би трябвало да се чувствувам добре — продължи тя с горчивина, която не можеше да прикрие, — но вие ме оставихте толкова дълго да се боря срещу смъртта сама, че сега усещам и виждам само смъртта. Чувствувам се като умряла.
И тя наистина имаше мъртвешки вид. Дадох й малко вино. По това време влязоха Хертън и Джоузеф, събудили се от звънеца и трополенето из къщата. Те бяха чули разговора ни пред вратата. Струва ми се, че Джоузеф се зарадва на смъртта на момчето. Хертън изглеждаше малко разтревожен, макар че явно бе по-залисан по Катрин, отколкото в мисли по Линтон. Но господарят му заповяда пак да си легне, като му каза, че не ни е потребна неговата помощ. Сетне той накара Джоузеф да премести покойника в неговата стая, каза на мене да се прибера в стаята, а госпожа Хийтклиф остана сама.
Сутринта ме изпрати да й кажа, че трябва да слезе долу за закуска. Тя се бе съблякла и като че тъкмо заспиваше. Каза ми, че била болна, което съвсем не ме учуди. Съобщих това на господин Хийтклиф и той отговори: