Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Като слушаха думите му, негрите често си повтаряха едни на други: „О, майко, каква истина!“, но през следващата нощ, избягаха петима от племето Самбуру и двама от Вахима, а след това всяка нощ изчезваше по някой човек.
М’Куне и М’Пуа не си опитваха късмета втори път поради това, че Кали заповяда да ги връзват всеки ден след залез слънце.
Но местността ставаше все по-суха, а слънцето обгаряше безмилостно джунглата. Не се виждаха дори акации. Все още се появяваха стада антилопи, но по-малобройни. Магарето и конете намираха още достатъчно храна, защото под високата изсъхнала трева на много места се криеше по-ниска, по-зелена и неизсъхнала съвсем. Но Кинг, макар и да не прибираше, отслабна. Когато намереше акация, чупеше я с глава и старателно огризваше листата и дори миналогодишните шушулки. Керванът намираше наистина почти всеки ден вода, но много често тя беше лоша и трябваше да се филтрира, или бе солена, и въобще недобра за пиене. СлеД това на няколко пъти се случи изпратените от Стас напред хора, начело с Кали, да се връщат, без да са намерили нито локва, нито скрити сред земните пукнатини ручейчета. Кали съобщаваше със загрижено лице: „Мади апана“ (няма вода).
Стас разбра, че това последно пътуване съвсем няма да бъде по леко от предишните и започна да се тревожи за Нели, защото и при нея настъпиха промени. Лицето й, вместо да обгори от слънцето и вятъра, с всеки изминат ден ставаше по-бледо, а очите й губеха обикновения си блясък. На сухата равнина без комари нямаше наистина опасност от тропическа треска, но се виждаше, че страшните горещини изтощават силите на момичето. Сега момчето гледаше със съжаление и с тревога малките й ръчички, които бяха станали бели като хартия, и се упрекваше сурово, че е загубил твърде много време с приготовленията и обучението на негрите по стрелба и сега я излага на опасност с пътуването в този зноен период.
Сред такива грижи минаваха един след друг дните. Все по-жадно и безмилостно слънцето изпиваше влагата и живота от земята. Тревите се свиха и изсъхнаха до такава степен, че се чупеха под краката на антилопите, а пробягващите, макар и малобройни стада вдигаха облаци прах. Ала пътешествениците попаднаха още веднъж на рекичка, която познаха отдалеч по дългите редици дървета, израснали край брега. Негрите хукнаха в надпревара към дърветата и като стигнаха до брега, налягаха в плътни редици, потопиха глави и пиеха толкова жадно, че спряха едва когато крокодил захапа един от тях за ръката. Останалите се хвърлиха да спасяват другаря си и за миг измъкнаха от водата противното влечуго, което обаче не искаше да пусне ръката, макар да му отваряха челюстите с копия и ножове. С него се справи Кинг, който постави отгоре му крак и го сплеска така лесно сякаш беше гнила гъба.
Когато хората уталожиха жаждата си, Стас заповяда да направят, на плитката вода кръгла ограда от високи бамбукови пръти само с един вход откъм брега, за да може Нели да се изкъпе при пълна безопасност. Отгоре на това той постави на входа Кинг. Къпането освежи много момичето, а почивката му възвърна донякъде силите.
За голяма радост на целия керван и на Нели „бвана кубва“ реши да останат при водата два дни. При тази вест настроението на хората се поправи и те веднага забравиха за преживените трудности. След като се наспаха и нахраниха, някои негри започнаха да скитат между дърветата край реката и да търсят палми, които раждат диви фурми и така наречените „сълзи на Хиоб“1, от които правят гердани. Няколко души се върнаха в лагера преди залез слънце и донесоха някакви квадратни бели предмети, в които Стас позна своите собствени хвърчила:
Едно от тези хвърчила носеше номер седем, което показваше, че е пуснато още от планината „Линде“, т. е.-когато децата пуснаха от онова място .няколко десетки хвърчила. Това необикновено много зарадва и окуражи Стас.
— Не очаквах — каза .той на Нели, — че хвърчилата могат да прелетят такова разстояние. Бях сигурен, че ще останат по върховете на Карамойо и ги пуснах само за всеки случай. Но сега виждам, че вятърът може да ги отнесе до-където си иска и се надявам, че тези, които изпратихме от планините около БасаНарок и сега по пътя, ще долетят чак до океана.