Милост
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милост». Краткое содержание книги:
Майкъл е избягал затворник, осъден за убийство след показанията на Лиз Ачисън.
Четирима разгневени мъже са по петите му.
Най-яростни в преследването са психотерапевтът на Хрубек, изплашен, че тайните му ще излязат наяве, и съпругът на Лиз, който иска да убие престъпника, преди той да открие жена му.
Ала Майкъл познава Лиз по-добре от самата нея и съзнанието му е обсебено от чудовищна тайна, която ще съсипе живота на много хора…
В една безсънна, напрегната, ужасяваща нощ някой трябва да залови злодея…
С МИЛОСТ Джефри Дивър отново ни изненадва с уникалния си талант да създаде оригинален сюжет, психологически детайл при изграждане на образите и безпощадно напрежение.
Не, не — Майкъл Хрубек нямаше причини да го убива. Майкъл Хрубек дори не го познаваше лично. Майкъл Хрубек не би могъл да се върне в болницата за толкова кратко време, дори да му се искаше да изкорми директора й.
Доктор Роналд Адлър, ветеранът на държавната система за психично здраве, доктор Роналд Адлър, завършилият с посредствен успех едно провинциално медицинско училище, предполага, че е в сравнителна безопасност.
Мъжът обаче, чиято глава по-рано същата вечер беше между бедрата на жена му, мъжът, който създава конфликти между колегите си доста по-добре, отколкото да лекува психично болни, мъжът, който сега пристъпва плахо по мрачния каменен коридор — този мъж застива обхванат от панически страх при шума от собствените си стъпки.
„Моля те, Господи, не ме погубвай!“
Кабинетът му сега изглежда на километри далече и той се взира в светлото трапецовидно петно пред отворената му врата. Продължи, мина покрай един от страничните коридори и издаде кратък, нервен смях, породен от неспособността си да се обърне и да погледне в тъмния коридор. Ако го направеше, щеше да види ясния образ на Майкъл Хрубек, който бърка в собствената му уста. Директорът не може да прогони от мислите си досието на Хрубек, прочетено по-рано тази вечер. Спомня си особено ясно размишленията на пациента по отношение намирането и изтръгването на нечий далак.
„Стига толкова. Моля те, Боже!“
Адлър мина покрай страничния коридор необезпокояван, но го обхвана нов страх — че ще изгуби контрол върху пикочния си мехур. Изпита непредизвикан с нищо гняв срещу жена си — задето бе стискала члена му по-рано тази вечер и така неволно бе предизвикала у него този страх, че ще се изпусне. Налагаше се да се облекчи. Само че тоалетните бяха далеч по коридора, който сега наближаваше. В това време на нощта те са тъмни. Той се замисли дали не е по-добре да се облекчи до стената.
„Не искам да умирам.“
Той чу стъпки.
„Не, да? Чии са?“
На духовете на една жена и двама полицаи.
„Какъв беше този звук?“
Ха, от собствените му крака. А може би не. Той си представи тоалетната. Зави към нея и тръгна по мрачния коридор. В този миг му хрумна една мисъл: че бягството на Майкъл Хрубек е отмъщение за всичко, което е съгрешил в лекарската си практика. За пищовите, които е използвал на изпитите си по химия, за недобросъвестно попълнените картони, за неправилно предписаните медикаменти, за аневризмите, за които е пропуснал да се осведоми, преди да назначи лечение с големи дози нардил. Бягството на лудия бе все едно да изтеглиш въдицата си от мътните води на някое езеро и на куката ти да виси полуразложена, надута мъртва риба — улов, който съжаляваш, че си изтеглил, подарък, който ти се иска никога да не си получавал.
— Слушай сега, кучи сине — изръмжа Хавършам, след като затвори телефона.
Слушателите му — директорът на болницата и гледащият безучастно Питър Гримс — го съзерцаваха неадекватно. Дъждът трополеше тежко по прозорците на кабинета. Вятърът виеше.
— Току-що получих ново известие — продължи полицаят. — Този път от Риджтън. Един джип е бил блъснат странично и бил съборен в крайпътна пропаст. И двамата шофьори са изчезнали в гората. Джипът е на името на Оуен Ачисън.
— Оуен…
— Съпругът на жената, която е свидетелствала срещу Хрубек. Онзи, който идва тук предишния път.
Значи може би четири жертви.
— Знаят ли със сигурност, че Хрубек го е извършил?
— Така мислят. Не знаят със сигурност. Затова имаме нужда от теб.
— О, Господи — промълви Адлър; сложи ръце върху очите си и ги натисна, докато не чу леко изпукване под клепачите си. — Четири жертви.
— От теб зависи, докторе. Трябва да решим къде да съсредоточим усилията си.
„Какви ги говори? Усилия?“
— Стига с тези приказки за кротки невинни овчици. Искам ясни отговори. Имаме две възможности — Бойлстън и гарата или Риджтън и жената, която е свидетелствала срещу него. Накъде се е насочил?
Адлър продължи да го гледа безизразно.
— Мисля, че иска да знае къде да изпрати хората си — обясни деликатно Гримс.
— Това е проблемът. Има две възможности. Никой не знае нищо със сигурност.
Адлър премести поглед от асистента си към високия, приличащ на каубой полицай и се замисли: „Недоспиване, това ми е проблемът.“
— Е, риджтънският шериф може да изпрати хората си там, нали?
— Може. Само дето има само четирима души. Изпратили са човек при жената, така че тя е в безопасност. Ние обаче трябва да знаем къде да се съсредоточим. Трябва да пипнем това момче! Имам четирима полицаи от тактическия отряд, готови за действие. Останалите мъже ще са на разположение до час. Къде да изпратя микробуса? Ти определяш.