Среднощен маскарад
- Автор: Бъзби Шърли
- Серия: louisiana #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощен маскарад». Краткое содержание книги:
Не по-малко глупава беше усмивката на Доминик, който намери Закари в галерията. Ала само след няколко минути езда усмивката се изпари, очите му се присвиха в тесни цепки. Цялото му същество се бунтуваше. Как можа да бъде толкова сляп? Всичко се беше разиграло пред очите му, а той не пожела да го види! Своенравен и дебелоглав, какъвто си беше, той не поиска да се довери на инстинкта си. Но сега вече край, каза си решително Доминик. Никога няма да погледна жена си със студени, преценяващи очи. Мелиса беше точно такава, каквато изглеждаше — красива, смела, безстрашна, накратко, истинско съкровище! Глупавата усмивка отново огря лицето му, докато погледът му беше устремен право напред. В главата му танцуваха представи за бъдещето, една от друга по-прекрасни.
Въпреки слабата лунна светлина, която бе потопила местността в синкав полумрак, Закари скоро забеляза усмивката на зет си. Времето беше подходящо за доверителен разговор.
— Аз… надявам се, че между теб и Лиса всичко е наред? — попита почти плахо той.
— Добре сме — отговори безгрижно Доминик, — но се надявам, че много скоро ще бъдем още по-добре.
Окуражен от думите му, Закари отиде по-нататък. Устремил поглед в тесния път, той попита направо:
— Лейди Боудън постигна ли целта си при теб?
Доминик го изгледа подигравателно.
— Лейди Боудън никога няма да постигне целта си — дори ако целият свят повярва, че вече е успяла.
Закари дръпна юздите на коня си.
— Какво означава това? — попита остро той.
— Това, което казвам. Тази млада дама не ме привлича ни най-малко. — Доминик също спря, осенен от внезапно хрумване, и прибави, подчертавайки всяка дума: — Прелестите й загубиха всякакво значение за мен от мига, в който срещнах сестра ти.
— Значи ли това, че аз напразно съм ухажвал и отрупвал с внимание тази самовлюбена, повърхностна личност? — попита невярващо и малко ядосано Закари.
— Скъпи Закари, ти ме засрамваш — отвърна развеселено Доминик. — Да не би да твърдиш, че си се пожертвал?
Закари заби шпори в хълбоците на коня си и препусна напред.
— Ами да, аз повярвах, че си в интимни отношения с онази нахална англичанка, и си казах…
— Че малко конкуренция няма да ми навреди?
— Да, защо не? Лиса ми е сестра и трябваше да ти попреча да я направиш нещастна — провикна се в отговор Закари, чийто очи святкаха войнствено.
Веселието на Доминик се изпари. Гласът му прозвуча тържествено:
— Нямам никакво намерение да правя Мелиса нещастна и никога повече няма да й давам основания за тревога. Ако ми позволи, през всички дни, които ми остават, ще й показвам какво означава за мен и колко празен щеше да бъде животът ми без нея.
Закари, засрамен от този изблик на чувства, се постара да скрие обхваналото го вълнение и отвърна с нарочна небрежност:
— Не убеждавай мен! Аз отдавна знам, че си мъж на място, но увъртането ти около тази жена ме разтревожи до смърт.
— Можеш спокойно да забравиш лейди Боудън, приятелю. Тя изпълни предназначението си.
Закари се изкушаваше да продължи тази интересна тема, но нещо в поведението на Доминик му подсказа да си мълчи. Преди да са намерили друга тема за разговор, в края на тесния път се появи къщата на Том Нортън. След минута двамата скочиха от конете си и бяха посрещнати сърдечно от очакващия ги домакин.
Том Нортън, едър рус младеж, великодушен по природа и дарен от съдбата със значително богатство, не си отказваше никое развлечение. В негова полза говореше фактът, че, макар и единствен син на рано овдовяла майка, не беше разглезен, нито се отличаваше с някакви екстравагантности. Навършил пълнолетие само преди няколко месеца, той сметна, че е крайно време да заживее самостоятелно. Купи си неголяма, но много удобна къща, като заяви, че това е само първата крачка към независимостта. В тази къща щеше да се състои и днешната мъжка вечер.
Нортън беше поканил цяла дузина господа, повечето от които бяха на неговата и на Закари възраст. Четири или пет гости бяха в началото на тридесетте, така че Доминик не се чувстваше като старец между момчета. Тъй като беше дошъл само поради настояванията на Ройс, той не се учуди, като завари приятеля си в големия, елегантно обзаведен салон, небрежно облегнат на мраморната камина. Присъствието на Лейтимър до една от масичките за игра също не представляваше изненада.
След като бе представен на няколко младежи и получи чаша с превъзходно бренди, Доминик се запъти с отмерени крачки към Ройс.