Амулетът на Самарканд

Спирачките ми изскърцаха насред въздуха, обърнах се и изстрелях още един, по-силен заряд. Този би накарал дори и колената на Джабор да потреперят леко и със сигурност би превърнал всеки човек в тънка струйка дим, отнесена от вятъра.

Но не и Брадаткото. Когато пламъците затихнаха, той тъкмо ставаше на крака, толкова нехаен, колкото не можете да си представите! Изглеждаше сякаш току-що си беше подремнал. Естествено, по-голяма част от наметалото му бе изгоряла, но тялото под него още бе здраво и енергично.

Не си дадох труда да пробвам пак. Разбирам от намек.

Мъжът се пресегна в наметалото си и от един скрит джоб извади сребърен диск. С неочаквана скорост се протегна назад и го хвърли. Мина на косъм от клюна ми, описа широка дъга и се върна въртейки се, в ръката му.

Това преля чашата. През последните няколко дни преживях достатъчно. Явно всички, които срещнех, искаха да си отхапят парченце от мен: джинове, магьосници, човеци… нямаше никаква разлика. Бях призован, малтретиран, обстрелван, заловен, затворен, пращан насам-натам и общо взето приеман за собственост. А сега, за капак на всичко, този тип също се намесваше, при положение че аз само се опитвах да го убия тихомълком.

Излязох от равновесие.

Най-ядосаният кос, който някога сте виждали, пикира към статуята в средата на езерото. Кацна в основата на опашката на делфина, обви камъка с криле и, издувайки се за пореден път, прие формата на гаргойл. Делфинът и богът129 бяха изтръгнати от основите си. Статуята се измъкна с отчетливо пукане и стържене на изкъртващо се олово. От скъсаните тръби вътре избликна струя вода. Гаргойлът вдигна статуята над главата си, отскочи и се приземи на брега на езерото, недалеч от мястото където стоеше наемникът.

Не изглеждаше толкова притеснен, колкото ми се искаше. Хвърли диска отново. Той се впи в ръката ми, тровейки ме със сребро.

Пренебрегнах болката и метнах статуята като шотландски боров кол130. Той се преобърна стилно няколко пъти и падна меко върху наемника.

Поне вече изглеждаше задъхан. Но дори и така, изобщо не се беше сплескал, както на мен ми се искаше. Виждах как се бори под проснатия бог, опитвайки се да го хване, за да го избута. Това вече ставаше досадно. Е, ако не можех да го спра, със сигурност можех да го забавя. Докато цапаше из калта, аз го прескочих, развързах бързоходните му ботуши и ги измъкнах от краката му. После ги хвърлих с всичка сила в средата на езерото, където патиците се прегрупираха оживено. Ботушите пляснаха сред тях и моментално потънаха.

— Ще си платиш за това — каза мъжът. Все още се бореше със статуята и бавно я отместваше от гърдите си.

— Не знаеш кога да се откажеш, нали? — казах, потърквайки раздразнено единия си рог. Тъкмо се чудех какво още да направя, когато…