Военна морга

— Илай не прилича на човек, който ходи на фитнес. Няма и едно мускулче по тялото си — заявих. Бентън насочи дистанционното към един черен форд „Експлорър“, който не беше негов. Вратите се отключиха със силно щракване. — Да предположим, че Джак го е убил, но защо? — попитах отново. Всичко изглеждаше безсмислено. Но може би беше само заради изтощението ми. Безсъние и твърде много травмиращи обстоятелства. Наистина бях твърде изтощена, че да осмисля и най-простото нещо.

— Или може би уликите водят към „Отуол“ и Джони Донахю; към другите незаконни занимания, с които Джак е бил забъркан и които тепърва ще откриеш. Ще видиш какви ги е вършил в Центъра, как си е изкарвал парите в твое отсъствие — изрече Бентън твърдо и ми отвори вратата. — Не знам всичко, но знам достатъчно; ти беше права да попиташ какво е правел Марк Бишъп в задния двор, когато е бил убит. На какво си е играел. Едва повярвах на ушите си, като чух въпроса ти, а не можех да ти отговоря. Както намекна мисис Донахю, Марк е бил в един от курсовете на Джак — този за деца между три и шест години. Започнал едва през декември и се упражнявал в задния двор, когато някой — мисля, че знаем кой — се е появил, а после… отново си права относно начина, по който се е развило всичко.

Той тръгна към другата страна на колата, към мястото на шофьора, а аз започнах да ровя в чантата си за слънчевите очила, нетърпелива и изнервена; едно червило, няколко молива и тубичка крем за ръце се разпиляха по постелката на пода. Сигурно си бях забравила някъде слънчевите очила. Може би в кабинета си в Доувър, където вече почти не помнех, че съм била; изглеждаше ми безкрайно далеч. В момента ми се гадеше неописуемо силно и фактът, че съм била права за каквото и да е било, не ми достави ни най-малко удоволствие. Не ме интересуваше дали някой е прав, стига да имаше такъв — а аз не смятах, че изобщо някой е прав. Просто не вярвах.

— Човекът, към когото Марк не е имал повод да прояви недоверие — неговият инструктор например, го е въвел в един приказен свят, в някаква игра, и го е убил — продължи Бентън, когато запали колата. — А после е прехвърлил вината върху Джони.

— Не съм казвала такова нещо. — Натъпках нещата си в чантата, посегнах към колана и го затегнах, но после реших да сваля якето си и отново го разкопчах.

— Какво не си казвала? — Бентън въведе адреса в джипиеса.

— Че Джак е намерил начин да убеди Джони, че е забивал пирони в главата на Марк Бишъп. Наистина ли съм го казала? — Колата още беше затоплена, след като Бентън беше слязъл от нея, а и слънцето пламтеше през стъклото.

Свалих якето си и го захвърлих на задната седалка, до една голяма кутия с логото на „Федерал Експрес“. Не знаех за кого е предназначена и не ме интересуваше. Може би беше за някой агент, познат на Бентън, може би за Дъглас, който и да беше той. Надявах се скоро вече да знам достатъчно. Отново затегнах колана. Толкова силно, че почти останах без дъх, а сърцето ми заби лудо.