Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Габриел! Благодаря на бога.
— Влизай — спокойно й рече той.
Тя се вмъкна на предната седалка и затвори вратата.
Габриел се включи в уличното движение, като бързо увеличи скоростта. След като минаха няколко пресечки, Жаклин го помоли да отбие встрани.
Той зави в една странична улица и спря, без да изключва двигателя.
— Добре ли си, Жаклин? Какво се случи? Разкажи ми всичко.
Тя се разплака. Отначало тихо, после цялото й тяло се разтресе от ридания. Габриел я притегли към себе си и силно я прегърна.
— Всичко свърши — успокоително прошепна той. — Всичко…
— Моля те, вече никога не ме оставяй сама. Бъди с мен, Габриел. Моля те, бъди с мен.
45. Ню Йорк сити
Тарик обикаляше във великолепно обзаведените зали, гледащи към Сентръл Парк, докато гостите безгрижно оставяха разни неща върху овалния му поднос: празни чаши, чинии с недоизядена храна, смачкани салфетки, угарки. Той погледна часовника си. Лейла трябваше вече да се е обадила. Вероятно Алон идваше насам. Скоро всичко щеше да приключи.
Палестинецът мина през библиотеката, откъдето през двойни френски прозорци се излизаше на терасата. Независимо от студа, групичка гости стояха отвън и се любуваха на гледката.
Вой на далечни сирени изпълни въздуха. Тарик отиде до парапета и погледна към Пето Авеню: задаваше се колона автомобили, ескортирана от полицейски коли и полицаи на мотори.
Почетният гост пристигаше.
„Но къде, по дяволите, е Алон?“ — питаше се гневно палестинецът.
— Извинете!
Тарик вдигна очи. Жена с кожено палто му махаше да се приближи. Толкова бе погълнат от гледката на приближаващия се кортеж, че бе забравил да се преструва на сервитьор.
Жената държеше полупълна чаша с червено вино.
— Може ли да я вземете?
— Разбира се, госпожо.
Тарик пресече терасата и застана до жената, която бе подхванала разговор с някаква своя приятелка. Без да гледа към него, тя протегна ръка и опита да остави чашата върху подноса му, но я катурна неволно, разплисквайки червеното вино върху бялото сако на сервитьора.
— О, боже! — възкликна жената. — Съжалявам. — После се извърна, сякаш нищо не се е случило, и поднови разговора си.
Тарик отнесе подноса в кухнята.
— Какво ти се е случило? — развика се шефът Родни. Това бе същият мъж с престилката и намазаната с брилянтин коса.
— Една жена изля виното си върху мен.
Палестинецът сложи пълния поднос на плота до мивката. Точно тогава чу да се разнасят ръкопляскания. Почетният гост беше влязъл в залата. Тарик грабна един празен поднос и понечи да излезе от кухнята.
— Къде отиваш? — извика Родни зад него.
— Да си върша работата.
— Не и в този вид. Сега ще останеш в кухнята. Ела тук и помогни за миенето на чиниите.
— Мога да почистя сакото.
— Това е червено вино, момче. Сакото е безвъзвратно съсипано.
— Но… — поколеба се сервитьорът.
— Отивай там и се залавяй с чиниите! — нареди му Родни.
Дъглас Канън каза на Арафат:
— Господин президент, радвам се да ви видя отново.
Палестинският лидер се усмихна:
— Аз също, сенаторе. Или вече трябва да се обръщам към вас с посланик Канън?
— Дъглас ще е по-добре.
Канън хвана с мечешката си лапа малката ръка на Ясер Арафат и силно я разтърси. Той беше висок мъж с широки рамене и гъста и непокорна прошарена коса. С годините беше понапълнял, макар че коремът му бе умело прикрит от безупречно ушит син блейзер. Веднъж списание „Нюйоркър“ го бе нарекло „съвременния Перикъл“, и то с основание. Блестящ учен и филантроп, той бе излязъл от академичните среди, за да стане един от най-могъщите демократи в американския сенат. Вече пенсионер, преди две години бе върнат на работа и бе назначен за посланик при кралския двор в Лондон. Ала службата му не бе траяла дълго, защото бе тежко ранен при терористичен атентат. Сега обаче Канън не спомена нищо за това, докато въвеждаше Арафат на приема.
— Посегателството над вашия живот много ме натъжи, Дъглас. Радвам се да ви видя отново в добро здраве. Получихте ли цветята, които Суха и аз ви изпратихме? — осведоми се палестинският лидер.