Зелената група
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: Свирепия #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Зелената група». Краткое содержание книги:
Движехме се мълчаливо, всеки от нас изпълняваше задачите си. Хауи Калуа вече не беше част от уравнението. Това може да ви изглежда коравосърдечно. Не искам да е така. Той би ни разбрал — всъщност той би действал по същия начин, ако някой от нас беше паднал от единадесет хиляди метра. Не че не ни беше грижа за Хауи. Не. Но когато си в боя, не може да мислиш за това, което е станало. Трябва да останеш нащрек, концентриран, погълнат от задачата си, защото в противен случай ще се провалиш. Знаех, че смъртта на Хауи винаги ще ме съпътства. По-късно щях да имам време да тъгувам. Сега най-добрият начин да отмъстя за смъртта му беше да успея да елиминирам лорд Брукфийлд и неговите танга.
Минаваше осем часът и беше тъмно. Минах напред покрай Уондър и попитах Гадния дали иска да го сменя.
Без да вдига очи от земята, отговори:
— Не.
— Когато искаш, ми кажи.
— Разбрано, шкипере.
Знаех, че никога няма да се съгласи да бъде сменен. Гадния е от онези стрелци, на които им доскучава без предизвикателства. Сложи го сред групата, и почва да се препъва в големите си обувки. Постави го отпред, и се превръща в ходещо кълбо от нервни окончания. Нищо не пропуска.
Оставих го да върви отпред и се върнах в средата на групата. След шест минути ръката на Гадния се вдигна нагоре. Отидох напред, за да видя какво иска.
Изглеждаше като добро ловно куче — ушите му бяха прилепнали назад, косата на врата му стърчеше право нагоре, а десният му показалец сочеше една точка в земята на два метра напред. Вгледах се напрегнато. Новината не беше добра. Как го беше видял, не знам. Но това е страхотният челен дозор — способен да се концентрира, да изключи всичко освен земята пред себе си. Виждах го — гадния връх на съветска земна мина „Драконов зъб“. Те са подобни на нашите противопехотни мини „BLU-43B“ или британските „Елси“. Руснаците бяха посели стотици хиляди такива и други мини в целия Афганистан. Сееха ги безразборно — изхвърляха ги от установки на хеликоптери и бронетранспортьори, изстрелваха ги от гаубици и ги пускаха от самолети. Имаше толкова много наоколо, че руснаците дори често пъти не си правеха труд да ги крият — знаеха, че негостоприемният терен ще се погрижи за това след няколко месеца.
Гледах как Гадния отиде до мината и започна да рови около нея с ножа си. Откри я и внимателно се върна назад. Това бяха особено гадни експлозивни устройства. Имаха неправилна форма и размери, малко по-големи от тези на топка за голф — достатъчно гадни, за да откъснат крак до глезена. По дяволите, не ни трябваше точно това сега.
Трябваше да заобиколим, макар да нямах представа колко е голямо шибаното минирано поле. Дори не знаех дали не сме влезли в него. Единственото нещо, което можехме да направим, беше да се върнем поне километър назад, след това да заобиколим в голяма дъга, с което щяхме да добавим четири до десет мили към пътя си. Графикът, който така внимателно бях разработил, сега беше ПОС — с други думи, Променен От Събитията, — а ние се бяхме осрали.
Върнах се назад, дадох сигнали с ръка, за да кажа какво се е случило, и започнахме да се връщаме много, много внимателно, като възможно най-старателно вървим по стъпките си. След шестстотин метра се обадих до Мик, за да проверя дали кутиите с ВА-РРЗ/I не са били преместени — нямах нужда от още лоши новини. Изчакахме, докато той се обади, за да каже, че кутиите не са премествани. Взех миникомпютъра и въведох новите координати, отбелязах промените и ги показах на Гадния. Той вдигна палец и тръгна на север.
Движехме се още по-бавно отпреди, защото всички сега се бояхме от мини. Освен това видимостта беше слаба, защото нямаше луна. Е, това беше единствената светлинка в мрака, защото около нас беше пусто като на Луната. Нямаше никаква растителност, никакви скални образования, абсолютно нищо, зад което да се прикрием. Сигурно сме приличали на силуетите-мишени, които използвах по време на тренировките на „ТЮЛЕН-група 6“ за провеждане на нощни мисии. Спокойно можехме да нарисуваме бели кръгове по черните си дрехи.
Погледнах часовника си: 01,25. Проверих миникомпютъра — бяхме се отклонили няколко мили встрани и изоставахме от графика си с часове. Ситуацията беше нормална — всичко осрано.