Феноменът
- Автор: Лу Мари
- Серия: Легендата #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Издателска Къща Хермес
- ISBN: 978-954-26-1365-7
- Переводчик: Иван Йорданов Костурков
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Феноменът». Краткое содержание книги:
Дей забеляза изражението ми и ми хвърли иронична усмивка.
— Това е заради една бърза снимка — обясни той, показвайки униформата си, — в която ние с Електора си стискаме ръцете. Изборът не беше мой. Очевидно. Дано да не съжалявам, че дадох подкрепата си за този тип.
— Успя ли да се изплъзнеш на тълпите, събрани пред жилището ти? — най-сетне се обадих аз. Бях се съвзела достатъчно, за да извия устните си в усмивка и да отвърна на неговата. — Слуховете твърдят, че хората те призовават да станеш новият Електор.
Той раздразнено се намръщи и сърдито изсумтя.
— Дей — Електор? Да, бе. Аз дори все още не харесвам републиката. Ще ми отнеме известно време, за да свикна. Виж, с изплъзването мога да се справя. Точно сега не ми се иска да се срещам с хора. — Усетих в думите му лека тъга, нещо, което ми подсказа, че наистина беше посетил гроба на Киеде. Дей прочисти гърло, когато забеляза, че го оглеждам, след което ми подаде малка кадифена кутийка. В движението му имаше учтива дистанцираност, която ме озадачи. — Купих го, докато идвах насам. За теб е, скъпа.
Тих изненадан шепот се изплъзна от устата ми.
— Благодаря. — Взех предпазливо кутийката, полюбувах й се за миг и вдигнах глава към него. — Какъв е поводът?
Дей прибра косата си зад едното ухо и се опита да си придаде небрежен вид.
— Просто реших, че изглежда красиво.
Отворих внимателно кутийката, след което рязко поех дъх, когато видях какво имаше вътре — малък медальон с още по-мъничък рубин във формата на сълза, ограден с инкрустирани диаманти и окачен на сребърна верижка. Три сребърни нишки увиваха самия рубин.
— Той е… разкошен — казах аз. Бузите ми пламнаха. — Сигурно е бил много скъп. — Откога бях започнала да използвам сърдечни светски любезности, когато разговарях с Дей?
Той поклати глава.
— Очевидно републиката пръска доста пари, за да ме кара да се чувствам щастлив. Рубинът е твоят зодиакален камък, нали? Е, реших, че трябва да имаш нещо по-хубаво за спомен от мен, отколкото онзи пръстен, направен от проклети кламери. — Той потупа Оли по главата, след което демонстративно огледа и се възхити на апартамента ми. — Хубаво местенце. Прилича доста на моето.
Бяха дали на Дей подобен, строго охраняван, апартамент няколко пресечки по-надолу по същата улица.
— Благодаря ти — отново казах аз и засега оставих кутийката предпазливо върху кухненския плот. След това му намигнах. — Аз обаче все още най-много си харесвам пръстена от кламери.
За част от секундата щастие озари лицето му. Исках да го обгърна с ръце и да притисна устни към неговите — в позата му имаше някаква тежест, което създаваше у мен усещането, че трябва да стоя настрана.
Осмелих се да направя колебливо предположение, за това какво го притесняваше.
— Как е Идън?
— Засега се справя. — Дей отново огледа стаята, след което спря погледа си върху мен. — Като се вземат предвид всички обстоятелства, разбира се.
Сведох глава.
— Аз… съжалявам, че така се е случило със зрението му. Той е…
— Той е жив — прекъсна ме учтиво Дей. — Това е достатъчно, за да се чувствам щастлив.
Кимнах в неловко съгласие и двамата изпаднахме в дълго мълчание. Най-накрая аз рекох:
— Искаше да говорим за нещо.
— Да. — Ден погледна надолу, поигра си с ръкавиците, след което пъхна ръце в джобовете си. — Чух за повишението, което ти е предложил Андън.
Обърнах се и седнах на дивана. Не бяха изминали и четиридесет и осем часа, а вече можех да видя новината да се появява два пъти по градските джъмботрони: