Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Неговите подвизи обаче само му бяха спечелили среща с палача на Кайду.
Духовете на Синьото небе наистина си бяха направили шега за нейна сметка. Най-накрая беше открила мъж, който доказа, че е по-добър в ездата от нея, и този мъж трябваше да умре. Тя коленичи пред него, държеше малка дървена купа с вода. Топна кърпа във водата и започна да почиства раните му.
— Защо не се възползва от възможността да избягаш? — повтори тя.
— Първо ти ми отговори на един въпрос — рече той. — Знаеше ли какво е намислил баща ти?
— Аз съм дъщеря на хан. Не мога да се омъжа за варварин.
— И затова си помисли, че ще избягам, за да си отърва кожата, вместо да се боря за теб.
— Всеки разумен мъж би се възползвал, когато му се предостави възможност да се спаси.
— Никой разумен мъж не би седял в някаква забравена от Бога равнина на хиляди левги от родното си място. Никой разумен мъж не би си продал земите, за да служи пет години като монах и войник. Никой разумен мъж не би скитосвал до другия край на земята. — Премигна бавно, сякаш се пробуждаше. — Не ми отговори на въпроса. Попитах те дали знаеше замисъла на баща ти.
— Знаех го, разбира се.
Свали шала от лицето си. Приведе глава, долепи устни до раната на рамото му и започна да смуче съсирената кръв.
— Какво правиш? — прошепна той. Чувстваше зъбите ѝ, захванали плътта около мускула, леки подръпвания като сукалче на гръд. Устата ѝ беше влажна и гореща.
— Трябва да почистя раната.
— Спри — нареди ѝ той дрезгаво.
Тя се отдръпна отново от него и го погледна озадачена. В очите ѝ имаше бистрота, която за пръв път съзираше.
— Но така раната ще се възпали.
— Остави ме.
— Това ли искаш?
— Не, но ме остави.
По устните ѝ имаше кръв. Мирисът ѝ предизвика възбудата му, но не от парфюми и мазила, а от кръв, кожа и пот.
— Не може да се ожениш за татарска принцеса — каза тя.
— Как мисли да ме убие баща ти?
— Както повелява обичаят да се постъпи с хора от високо потекло и с изключителни качества. Ще те увият в килим и конете ще те стъпчат, така кръвта ти да не се пролее на земята и да донесе лош късмет на племето — неочаквано тя протегна ръка и го докосна леко, там където биеше сърцето. — Смелостта ти не знае граници. Трябваше да избягаш, когато можеше. Такъв беше планът ми; баща ми също участваше в съзаклятието. Не исках да стане така.
Жосеран не я слушаше. Дори сега единственото, за което мислеше, беше за дъха ѝ, топлината ѝ, очите ѝ и както толкова често се беше чудил, тялото ѝ. Погледът му отново издаде мислите му.
— Невъзможно е — каза тя.
— Умолявам те.
Двамата мълчаха един безкраен миг. После тя стана и отиде до входа на юртата. Жосеран си помисли, че си тръгва. Вместо това тя спусна покривалото на шатрата и се върна.
116
Хутлун свали ботушите си и тежките си плъстени панталони. Разхлаби кожуха си и го остави да падне.
Жосеран затаи дъх. Устата му пресъхна, както се случваше безброй пъти, докато прекосяваха пустинята. Щом това трябва да е последна ми нощ на земята, за нищо друго не ме е грижа. Това стига. Желанието му беше по-силно от мъчението на кантата, ужасната болка в рамото и страха от смъртта.
Копринената риза, която носеше под своя дел, стигаше малко под талията ѝ. Свали я през главата си. Кожата ѝ беше лъскава като бронз, мускулите под плътта ѝ бяха опънати като тетива на лък от стоенето цял живот на стремената на коня. Като всички уйгурски жени по тялото ѝ нямаше и косъмче. Имаше свежи бели белези по дясното си бедро и десния си пищял. Жосеран си спомни как вълчата глутница се нахвърли отгоре ѝ в деня на лова и предположи, че белезите са от този сблъсък.
Тя коленичи, обкрачила краката му. Жосеран простена от безсилие. Не можеше да я докосне, не можеше дори да я целуне заради кангата. Тя седя така дълго време, коленете ѝ бяха от двете му страни, погледът ѝ — прикован в неговия.
Вдигна разкъсаната му и изцапана с кръв копринена долна риза и той почувства как пръстите ѝ галят кожата на слабините му. По лицето ѝ имаше леко смръщване от съсредоточаването ѝ, сякаш иска да запечата всяка извивка на тялото му в паметта си. После приведе глава и го целуна по гърдите, малки, нежни целувки, подръпваше лекичко кожата му със зъбите си.
Улови лицето му в ръцете си.
— За това ли захвърли живота си на вятъра?
— Сега ти си единственото, което ме интересува.
— Ще останеш разочарован. Когато свърши, ще ти е чудно за това ли си рискувал толкова много. Съединяването на жребеца и кобилата е естествено като вятъра и дъжда.
— Знаеш, че е много повече. Ти и аз сме един дух, едно сме.
Смъкна плъстените му панталони надолу по бедрата му.