Демон шосе [bg]

Той се усмихна и пристъпи напред с намерението да каже още нещо, а тя се блъсна в него. Той изръмжа и тя посегна към очите му. Когато сграбчи китките ѝ, тя се опита да го срита с коляно в слабините, но той смени стойката си, пое коляното в бедрото си и само едно просто побутване я запрати да се търкаля по земята през глава.

— Трябва ти малко време да свикнеш, нали? — попита той. — Със силата, имам предвид. Но трябва още малко, за да спреш да разчиташ на нея, обаче.

Тя побягна към него, а той отскубна една метална тръба от стената и я запрати в челюстта на Амбър. Този удар разтърси черепа ѝ, а когато мозъкът ѝ отново се върна на линия, лежеше по лице на земята.

— Видя ли какво имам предвид? — каза Алистър, надвиснал над нея. — Имаш цялата тази сила и си казваш, ей, трябва само да вкарам няколко крошета, нали така? И после, преди да си разбрал, си налетял на една метална тръба и токът е спрял.

Амбър понечи да се вдигне.

— Мисля, че ще е приятно да чуеш, че харесвах теб повече от всички, от всички наши деца, които сме убили. Но това ще е лъжа — той стовари крак върху гърба ѝ и тя се удари с лице в земята. — Но си сладко момиче, не мога да отрека, надявам се, че оставаш с чувството за един добре изживян живот.

— Сигурна съм, че е така — каза Имелда, която се приближаваше към тях.

Алистър се изсмя и вдигна Амбър за яката.

— Виж какво намерих.

— Не е ли красива? — каза Имелда, присламчвайки се по-наблизо. — Червеното ти отива, сладурче.

Тя вдигна падналата метална тръба.

— С това ли я удари?

— Тъкмо с това — отвърна Алистър.

— И все още е в съзнание?

— Както излиза, нашата малка Амбър е голяма работа.

— Така си е — каза Имелда и стовари тръбата в лицето на Алистър.

Амбър падна на земята, докато Алистър се олюляваше назад. Имелда го удари още три пъти — веднъж, за да го повали, и още два пъти, за да остане там, след което притича към Амбър и ѝ помогна да се изправи.

— Трябва да бягаме сега — каза тя и двете хукнаха.

Минаха няколко улици, като си върнаха нормалния вид, но все така се криеха в сенките. Намериха малък парк, където тревата беше по-лесен вариант от асфалта за босите крака на Амбър, и изтичаха към дърветата в средата му.

— Майло — каза Амбър. — Къде е Майло? Чух изстрели.

Имелда се поколеба.

— И аз.

— Мислиш ли, че те… мислиш ли, че са го хванали?

— Не знам, миличка. Точно сега не можем да мислим за Майло.

— Какво? Не можем просто да го зарежем. Глен е мъртъв, но Майло, Майло може да е още жив.

— Те искат теб, Амбър, не Майло. Най-доброто, което можем да сторим, е да те отдалечим оттук възможно най-много.

— С мен ли ще дойдеш?

— Е, едва ли ще мога да остана с тях, след като пребих бившия си съпруг с тръба, нали? — каза Имелда и погледна назад. Изсъска, завлече Амбър към дърветата и се сниши.