Пламъци в рая

Аз го хванах и го нахлузих през раменете и гърдите си. Той се изчерви, но затегна възела така, че въжето да не се впива в кожата ми.

За да наруша напрежението, аз казах:

— Господин Клемънс, струва ми се, че в старата поговорка „Дрехите правят човека“ има нещо вярно.

Той ме погледна с изненада.

— Голите хора – продължих аз – със сигурност имат малко или никакво влияние в обществото.

За секунда настъпи тишина, чуваше се само далечният прибой; след миг той бе заглушен от отекващия смях на моя спътник.

— Тихо – казах аз, – ще събудим Пана-ева.

Той потуши смеха си, но продължи да се усмихва.

— Или Ку.

— Или Нанауе, момчето акула.

— Или Камапуа’а – прошепна той. – Глигана.

Продължихме да се усмихваме така още дълго и трябва да призная, че някаква странна, силна енергия мина между нас. Сигурна съм, че това бе точно вълнението от предстоящото, потокът от сила и веселие, който войниците твърдят, че изпитват преди битка, но имаше и нещо… друго.

Господин Клемънс затегна възела, изпъна въжето и докато се готвеше да ме спусне в дупката, каза:

— Госпожице Стюарт, това ми напомня един неотдавнашен ден в Сан Франсиско, когато случайно се озовах в пожар в хотел. Една дама беше в капан на четвъртия етаж и всички около мен обезумяха и тичаха напред-назад. Само аз запазих спокойствие… – Той млъкна, за да подръпне въжето и да провери възела на канарата. Въжето издържа. – Само аз се сетих да отида до вързания наблизо кон, да сваля въжето от седлото му, да го хвърля на нещастната жена на четвъртия етаж и да й извикам как да се върже с него.