![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
— Мистър Уелс е прав, Едуард — обади се Амелия. — Отмъщението ни е закъсняло, но това е всичко, което можем да направим.
— Добре — съгласих се аз. — Но трябва да направим поне един опит днес. Ние дори не знаем дали планът ни ще има някакъв ефект.
И така ние се качихме на Машината на пространството и с едва прикрито вълнение се настанихме в нея, а мистър Уелс ни поведе навън от къщата, над непроходимите червени растения, към вътрешността на долината на Темза.
Много скоро, след като се издигнахме, разбрах колко прави са били моите спътници преди малко. Търсенето на нашата цел беше без какъвто и да е предварителен план, нямахме представа къде може да са отвратителните същества сега. Можехме да загубим цял ден, докато открием едно от тях, а имайки пред вид обширната територия, която бяха завладели, можехме изобщо да не срещнем нито едно от тях.
Близо половин час кръжахме над реката, оглеждахме се на всички посоки, но безуспешно.
На края Амелия предложи план, който беше едновременно логичен и прост. „Знаем, започна тя, къде горе-долу са се приземили снарядите, знаем също, че марсианците използват ямите като свои главни квартири.“ И това беше вярно, ако искахме да намерим марсианците, трябваше да започнем от ямите.
Мистър Уелс се съгласи и веднага се насочихме към най-близката. Това беше ямата в Буши парк, където беше паднал четвъртият снаряд. Изведнъж си дадох сметка, че сме на верен път, и сърцето ми заби силно.
Долината представляваше ужасна гледка: червената растителност беше покрила всяко свободно кътче, включително и сградите. От тази височина пейзажът представляваше огромно развълнувано море от червени треви, сякаш превити от пороен дъжд. На места растенията бяха променили дори пътя на реката и на по-ниските места се бяха образували езера от застояла вода.
Ямата се намираше в североизточния край на Буши парк, но беше така обрасла с тревите, че доста трудно я открихме. Най на края забелязахме зейналата паст на снаряда и мистър Уелс сниши Машината, която закръжи на няколко стъпки от входа. Вътре беше съвършено тъмно и нямаше и следа нито от марсианците, нито от машините им.
— Едуард, виж… един от онези мъже!
Сепнат от резкия й жест, обърнах глава в показаната от нея посока. И наистина на няколко стъпки от входа на главната кабина лежеше някаква човешка фигура. В първия миг реших, че това сигурно е поредната беззащитна жертва, уловена от марсианците… но забелязах, че тялото беше на много висок мъж с черна униформа. Кожата му беше покрита с червени петна, а извърнатото към нас лице — грозно и деформирано.
Безмълвни, не можехме да откъснем очи от мъртвия марсиански хуманоид. Като че ли нямаше да се учудим толкова много, ако бяхме срещнали някое от чудовищата наместо един от предишните ни помощници.
Обяснихме на мистър Уелс, че мъжът е един от пилотите на снаряда, и той го разгледа с огромен интерес.
— Изглежда сърцето му не е издържало натоварването от силите на земното притегляне тук.
— На чудовищата те не се отразиха чувствително — вметна Амелия.
— Тези зверове са без сърца — каза мистър Уелс, но предполагам, че той говореше в преносен смисъл.
Спомнихме си, че друг от цилиндрите беше паднал близо до Уимбълдън, завъртяхме Машината на пространството и веднага се отправихме на изток, далеч от трагичната фигура на мъртвия марсианец. Разстоянието от Уимбълдън парк беше около пет мили, ето защо, въпреки че се движехме с максимална скорост, го взехме около час. Бях решил, че ако ямата край Уимбълдън е също празна, аз ще бъда този, който ще предложи да се върнем веднага в Рейнолдс Хаус. Желанието ми да предприемем някакви резултатни действия беше толкова голямо, че щях искрено да съжалявам, ако не успеехме да унищожим поне един от зверовете, преди да се приберем.
Но ето че щастието ни се усмихна. Внезапно Амелия възкликна и посочи някъде на юг. Откъм Молдън бавно се зададе бойна машина.
В момента се движехме на височината на платформата й и без никакво основание усетихме, че противното създание вътре ни е забелязало и нарочно идва насам.
Мистър Уелс пророни няколко успокоителни слова и вдигна Машината нагоре, което ни позволи да направим кръг над дългокракия гигант.
С треперещи от вълнение ръце посегнах и взех една от гранатите.
— Имал ли си досега работа с подобно нещо. Едуард? — попита ме Амелия.
— Не, но зная какво трябва да правя.
— Моля те, внимавай.
Близо половин миля ни делеше от гиганта, но въпреки това се движехме към него под ъгъл.
— Къде искате да спра Машината? — попита мистър Уелс, докато ожесточено местеше лостовете.