Кафенето на лунатиците
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake Vampire Hunter #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кафенето на лунатиците». Краткое содержание книги:
Ръката му посегна към носа. Дори това докосване му причини болка. Намръщи се, но е трудно да изглеждаш корав с кърпичка, притисната към носа.
— Надявам се да умреш бавно.
— Ти също — отвърнах му.
— Каспар, моля те — каза Ричард. — Не го прави. Ще се променя за вас. Ще ви позволя да ме ловувате. Просто пусни Анита.
Мъжете спряха и го погледнаха.
— Не ми помагай, Ричард.
— Ще ви дам най-добрия лов, в който някога сте участвали. — Беше се притиснал към решетките с ръце, обвити около тях. — Знаеш, че мога да го направя, Каспар. Кажи им.
Каспар го изгледа продължително, после поклати глава.
— Мисля, че ще ги убиеш.
— Обещавам да не го правя.
— Ричард, какво говориш?
Той ме игнорира.
— Моля те, Каспар.
— Трябва много да я обичаш.
Ричард просто ме гледаше.
— Независимо какво ще правиш, Ричард, те няма да ме пуснат.
Той не ме слушаше.
— Ричард!
— Съжалявам — каза Каспар. — Вярвам ти, Ричард, но звярът в теб… не мисля, че той заслужава такова доверие.
— Хайде, губим време. Гароуей не знае къде да търси, но може да дойде насам. Нека им осигурим малко уединение — каза Тайтъс.
Всички изтрополиха след топчестия шериф. Каспар беше последен по стълбите.
— Ще ми се Габриел и Рейна да бяха в клетките. Съжалявам за това. — Човекът лебед изчезна в тунела.
— Каспар, не ни оставяй така! Каспар! — виковете на Ричард отекваха в пещерата.
Никой не отговори на ехото. Бяхме сами. Звуци от тътрузене ме накараха да се обърна рязко. Джейсън отново бе паднал на колене. Зад светлите му сини очи се движеше нещо чудовищно и определено враждебно настроено. Не бях и наполовина толкова сама, колкото ми се искаше.
Глава 41
Джейсън пропълзя към мен и спря.
— Не, не, не… — Всяка дума беше тихо стенание.
Главата му падна напред. Русата му коса се изсипа, не достатъчно дълга, че да докосне пода, но много гъста. Беше облечен в размъкната синя тениска и дънки. Дрехи, които няма да ти липсват, ако случайно се превърнеш, докато си в тях.
— Анита — обади се Ричард.
Преместих се, така че да виждам другата клетка, без да изпускам Джейсън от поглед.
Ричард се протягаше през решетките. Едната му ръка се изпъваше в моя посока, сякаш по някакъв начин можеше да заличи разстоянието между нас и да ме придърпа при себе си.
Едуард пропълзя до вратата и започна да прокарва ръцете си по ключалката. Нямаше как да я види от вътрешността на клетката. Допря буза до решетките и затвори очи. Когато не можеш да използваш очите си, те се превръщат в пречка.
Отпусна се назад и извади от джоба си тънка кожена кутийка. Отвори я и отвътре се показаха фини инструменти. От това разстояние не можех да ги видя ясно, но знаех какво представляват. Той щеше да отвори ключалката. Можехме да се измъкнем в гората, преди въобще да усетят, че ни няма. Нощта започваше да се оправя.
Едуард се притисна към решетките с по една ръка от двете страни на ключалката, хванал във всяка длан по един шперц. Очите му бяха затворени, лицето безизразно, цялата концентрация бе съсредоточена в ръцете.
Джейсън издаде кратък дълбок звук. Пропълзя към мен, две бавни провлачени стъпки. Главата му се отметна нагоре. Очите му все още имаха невинния син цвят на пролетно небе, но в тях вече нямаше никой. Гледаше към мен, сякаш можеше да види вътре в тялото ми, да наблюдава туптенето на сърцето в гърдите ми, да помирише кръвта ми. Това не беше човешки поглед.
— Джейсън — каза Ричард, — дръж се. Ще сме свободни след няколко минути. Просто се дръж.
Джейсън не реагира. Не мисля, че го чу.
Смятах, че няколкото минути са твърде оптимистична прогноза, но исках да го повярвам, ако и Джейсън щеше.
Той пропълзя към мен. Долепих гърба си до решетките.
— Едуард, докъде стигна с ключалката?
— Не това са инструментите, които бих избрал за тази конкретна ключалка, но ще се справя.
Имаше нещо в начина, по който Джейсън се промъкваше към мен, сякаш имаше мускули на места, където не би трябвало.
— Побързай, Едуард.
Не ми отговори. Нямаше нужда да поглеждам, за да знам, че работи по ключалката. Имах пълна вяра, че ще отключи тази врата. Отстъпих по решетките, опитвайки се да поддържам дистанцията между мен и върколака. Едуард щеше да отвори вратата, но дали щеше да успее навреме? Това беше въпросът за 64 000 долара.
Някакъв звук откъм входа ме накара да погледна назад. Кармайкъл пристъпи в пещерата. Държеше в ръка 9-милиметровия. Усмихна се. Това беше най-радостното изражение, което бях виждала на лицето му.
Едуард го игнорира и продължи да работи по ключалката, сякаш въоръженият мъж го нямаше.