Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Тя се огледа. Червената пътека се раздвояваше. Накъде да тръгне?
Към галерията на втория етаж. Оттам можеше да огледа цялата бална зала. Вече не знаеше колко пъти бе казала:
— Извинете — а после усмихнато си проправяше път през тълпата от официално облечените мъже и жени. Много от тях се опитваха да я спрат. Явно я бяха разпознали от танца й с Никоу.
— Гласувах за вас — каза една дама в къса черна рокля.
— Благодаря — отвърна Пейдж с ослепителната си усмивка, с която прикриваше дълбоко в себе си тревогата.
— Такава очарователна принцеса — отбеляза един седемдесетгодишен мъж в розов смокинг.
Пейдж отново си послужи с блестящи маниери, за да му поблагодари както подобава на принцеса.
Но Пейдж не можеше да види Никоу нито на балкона, нито долу.
Къде беше той? Може би показваше замъка на следващата принцеса в списъка си. Наблизо се намираше портретната галерия. Като си проправи път обратно през тълпата на балкона, тя се насочи към нея. Галерията бе ярко осветена, но освен прадедите на Никоу, нямаше никого другиго. Те се взираха в нея с обвинителен поглед.
— Ще го открия, обещавам — прошепна тя.
Когато се опита бързо да напусне залата, един особено високомерен поглед я накара да замръзне на място до вратата. Тя се спря пред портрета в цял размер на крал Никълас Първи, целия облечен в бяла униформа с блестящи медали върху нея. Изглеждаше ядосан и невъзмутим със своята аристократична осанка. Тя потрепери. Това ли бе предшественикът и съименникът на Никоу?
Не го хареса.
Сякаш за да го успокои, тя се обърна към него:
— Всичко с Никоу ще бъде наред — тя се молеше така да бъде. — Но бих искала твоят Алфред да бе по-ясен по отношение на загадката си. Никоу щеше да бъде много по-добре сега, ако бе успял да намери тези проклети скъпоценности на короната.
Ти ще ги откриеш, обади се един глас в съзнанието й. Тя въздъхна на глас.
— Милисънт, ти ли си?
Да, мила. Но по-добре е да отидеш при рова.
— Разбира се. Още сега тръгвам. Там ли е Никоу?
Да, и има нужда от теб.
„Благословени да сте ти и твоята магия, Милисънт“ — помисли си Пейдж.
Никоу имаше нужда от нея.
Тя повдигна полата на дългата си бяла рокля и изтича през залата. В края на стълбите едва не се сблъска с Руди.
— Нещо не е ли наред, ваше височество? — Той погледна право в очите й.
Тя отвърна на въпроса му с въпрос.
— Знаете ли къде е Никоу? Аз му обещах следващия танц.
Той бързо поклати глава.
— Трябва да е тук някъде. Той свика спешно съвещание на семейството, а после го отложи… Съжалявам. Не трябваше да ви казвам това.
Той очевидно бе обезпокоен. И Пейдж наистина трябваше да чуе това, но не като принцеса Елеонора.
— Ами, ако отново го видите, кажете му, че няма цял живот да чакам този танц. — Тя запази гласа си игрив, но дълбоко в нея мехурът на надеждата, че всичко бе наред, се спука.
Затича от една зала в друга. Повечето от тях бяха празни, но когато доближи Парадната зала, срещна различни представители на кралските фамилии. За щастие, сега тя се ориентираше добре в замъка. За нещастие, не можеше да тича бързо с дългата си рокля. Не че се опитваше да впечатли, когото и да било сега. Но обувките й бяха с високи токове, а дългите поли на роклята й се заплитаха в краката й.
Стигна до кухнята. Това бе най-прекият път до рова. Забеляза, че наоколо не се суетяха слуги, които да почистват след вечерята, и потрепери. Къде бяха всички? Дали това наистина не представляваше открит бунт?
Когато протегна ръка да отвори вратата, спря. Едуард се приближи към нея от обратната посока.
След като той се намираше тук, може би всичко бе наред. Той сигурно щеше да иска да присъства в разгара на събитията, ако въобще имаше такива.
Въпреки това пулсът й се ускори. Тя възпря краката си, въпреки че едва ги удържаше.
— Мосю — поздрави го тя кокетно. — Помислих си, че може да сте напуснали бала.
— Нима отсъствието ми ви е направило впечатление? — По лукавите устни на сребърната лисица се появи хладна, надута усмивка. Той се спря сковано до нея.
— Извикаха ме. Национално бедствие.
— О, боже! — Гърлото на Пейдж се сви. Това ли бе причината за срещата, която Никоу бе свикал? Тя запази гласа си престорено срамежлив и го погледна игриво.
— Какво бедствие?
— Покушение над нашия принц — отвърна той.
— Какво? — Пейдж усети как очите й се насълзяват. Нима бе закъсняла? — Да извикаме ли властите?
Едуард прихна да се смее. Смехът му бе дрезгав, отвратителен.
— Аз съм властта, ваше височество. А и покушението не бе нещо сериозно — угризение на съвестта, мисля аз.