Играта на Джералд
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #33
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Спасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Джералд». Краткое содержание книги:
След това дойде миналият петък, когато погледът и попадна върху раздела за местните новини в „Прес Хералд“. Тогава всичките й тези започнаха да се променят и тази промяна ставаше все по-твърда заедно с непоколебимото напредване на случая Реймънд Андрю Джубърт от тесните колонки между „Календарът на общността“ и „Пулсът на местната полиция“ към плющящите заглавия на първа страница. След това, вчера… седем дни след като името на Джубърт се появи за първи път върху страницата с местните новини…
На вратата се почука и както винаги, инстинктивната реакция на Джеси бе да се стресне уплашено. Това мина и замина почти без да го осъзнае. Почти… но не съвсем.
— Меги? Ти ли си?
— Аз и никой друг, госпожо.
— Влизай.
Мегън Ландис, икономката, която Джеси нае през декември (тогава бе пристигнал с препоръчано писмо първият тлъст чек от застраховката), влезе с чаша мляко върху поднос. До чашата имаше малка сиво-розова таблетка. При вида на чашата дясната китка на Джеси бясно я засърбя. Това не се случваше винаги, но не беше и непозната реакция. Добре, че поне потръпванията и онова усещане за отделянето на кожата от костите почти бяха престанали. Тогава, преди Коледа бе минал един период, в който Джеси наистина повярва, че през останалата част от живота си ще пие само от пластмасова чаша.
— Как е днес лапата? — попита Меги, сякаш бе уловила Джесиния сърбеж чрез някаква сетивна телепатия. Джеси не смяташе това за нелепа идея. Мегините въпроси — и интуицията, която ги предизвикваше — понякога й се струваха малко зловещи, но никога нелепи.
Въпросната ръка, полегнала сега в слънчевия лъч, който я бе отклонил от писането, носеше черна ръкавица от някакъв съвременен полимер. Джеси предполагаше, че ръкавицата за изгаряния — защото тя беше точно такава — е била усъвършенствувана в някоя мръсна войничка. Не че по тази причина тя би отказала да я носи и не че не изпитваше благодарност След третото присаждане на кожа човек се научава, че отношението на благодарност е една от малкото житейски прегради срещу полудяването.
— Не много зле, Меги.
Лявата вежда на Меги се повдигна и спря точно на косъм от височината, която казваше: „Не ти вярвам.“
— Така ли? Ако сте препускали по клавишите всичките тия три часа, откакто сте тук, обзалагам се, че вече пее „Аве Мария“.
— Наистина ли съм тук от… — Тя погледна часовника си и видя, че наистина. Хвърли поглед към напомнителя на върха на екрана и видя, че е стигнала до петата страница на документа, който бе започнала веднага след закуска. Сега наближаваше обяд и най-много я изненада това, че не се бе отклонила от истината толкова, колкото предполагаше Мегината вдигната вежда: ръката й наистина не беше толкова зле. Ако трябваше, би могла да изчака още час за хапчето.
Все пак го взе и го преглътна с млякото. Докато допиваше чашата, очите й се зареяха обратно към екрана и зачетоха думите върху изложената върху него страница:
Никой не ме откри тази нощ; събудих се сама точно след зазоряване на следващата сутрин. Двигателят накрая бе спрял, но колата бе още топла. Чувах в гората да пеят птички, а през дърветата виждах гладкото като огледало езеро, над което се издигаха тънки струйки пара. Изглеждаше много красиво, но в същото време не можех да го гледам от омраза, както и не мога да го мисля от омраза оттогава насам. Можеш ли да разбереш това, Рут? Проклета да съм, ако аз самата мога.
Ръката адски ме болеше — нямаше и помен от действието на аспирина, каквото и да е било то, но въпреки болката изпитвах някакво невероятно усещане за покой и удовлетворение. Все пак нещо го нарушаваше. Нещо, което бях забравила. Отначало не можех да си спомня какво е. Сигурно мозъкът ми не е искал да си спомня. Сетне внезапно изплува. Той бе седял на задната седалка и се бе навел, за да ми прошепне на ухо имената на всичките ми гласове.
Погледнах в огледалото и видях, че задната седалка е празна. Това малко успокои мозъка ми, но после…
Тук думите спираха и малкият маркер светеше очаквателно точно в края на последното недовършено изречение. То сякаш й махаше, сякаш я насърчаваше да продължи, и изведнъж Джеси си спомни няколко стиха от една чудесна книжка на Кенет Пачън. Книгата се наричаше „При все това“ и стихотворението започваше така: „Хайде ела, дете мое — ако искахме зло да ти сторим, тук ли. мислиш, бихме се крили, до пътеката, в тъмното, мило?“