Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Кон? Мога да науча всеки кон, на каквото трябва да се научи. Защо ти е кон?
Нощни очи се беше промъкнал в ума ми с такава лекота, че едва осъзнах, че споделя мислите ми.
Трябва да замина. С Немиришещия.
Трябва ли да е на конски гръб? Не ме остави да му отвърна. Долових тревогата му. Изчакай ме. Вече съм близо.
Нощни очи, не, не идвай при мен. Стой с момчето. Ще се върна съвсем скоро.
Но той си беше отишъл и мисълта ми остана да виси без отговор. Потърсих след него, но намерих само мъгла. Не искаше да спори с мен. Просто не искаше да чува, че му казвам да остане с Хеп.
Стражите на портата почти не ми обърнаха внимание. Намръщих се и реших да поговоря със Сенч за това. Това, че носех синьото облекло на слуга, още не означаваше, че имам законна работа в замъка. Продължих към конюшните, слязох и замръзнах на място, с разтуптяно сърце. Откъм конюшните се носеше гласът на мъж, който добродушно поучаваше някого как правилно се почистват конски копита. Годините бяха направили гласа по-дълбок, но все пак го познах. Хендс, приятелят ми от момчешките години и вече Старши коняр на Бъкип, беше зад вратите. Устата ми пресъхна. Последния път, когато ме беше видял, ме беше взел за призрак или демон и хукна с викове „Стража! Стража!“ Беше преди години. Бях се променил, напомних си, но не можех да се доверя на годините като на единственото ми прикритие. Потърсих убежище в облика си на Том Беджърлок.
— Ей, момче — подвикнах на едно ратайче, мотаещо се на двора. — Прибери кобилата. На лорд Златен е, тъй че се погрижи добре за нея.
— Да, господине — отвърна младокът. — Той ни извести да гледаме за Том Беджърлок и черна кобила и да оседлаем и неговата веднага щом се върнете.
Взе юздите от ръката ми и я поведе без повече думи. Въздъхнах облекчено от това колко лесно се измъкнах от затруднението и обърнах гръб на конюшнята. Преди да се отдалеча и десетина крачки, някакъв мъж ме подмина забързан, явно по някаква спешна работа. Не ме и погледна, докато ме подминаваше. Зяпнах след Хендс. Беше понаедрял с годините, но аз — също. Тъмната му коса беше пооредяла. След миг зави на ъгъла и се скри от погледа ми. Стоях зяпнал след него, все едно наистина съм призрак, невидим за света. Накрая си поех дъх и забързах по своя си път. След време, рекох си, Хендс щеше да мярка Том Беджърлок тук-там из цитаделата, а докато се озовем един срещу друг очи в очи, щях толкова да съм се сраснал с това име и самоличност, че нямаше да се усъмни.
Имах чувството, че животът ми като Фиц е като стъпки по прашен под, вече заметени и заличени от стъпките на други. Докато минавах през Голямата зала, чух гласа на лорд Златен:
— А, ето те и теб, Том Беджърлок! Моля да ме извините, почитаеми дами, ето го най-после моя човек. — Сбогом и най-добри пожелания на всички ви, докато ме няма!
Изчаках го, докато се откъсне от обкръжилата го тълпа благородни дами. Пуснаха го с неохота, с много пърхане на ветрила и мигли, една нацупи мило устнички от разочарование. Лорд Златен се усмихна топло на всички, махна им изящно за сбогом и закрачи към мен.
— Свърши ли задачите? Чудесно. Сега да довършим приготовленията си и тръгваме, докато слънцето още е високо.
Подмина ме и аз го последвах на дискретно разстояние, кимах покорно, докато ми нареждаше как точно иска да се опаковат вещите му. Но когато влязохме в покоите му и затворих вратата, видях, че добре стегнатите му пътни торби вече чакат на стола. Обърнах се при звука на резето, докато той заключваше вратата зад нас. Шутът посочи към стаичката ми тъкмо когато вратата й се отвори и се появи Сенч.
— Ето те и тебе, тъкмо навреме. Кралицата получи новината и заповядва да тръгнете веднага. Няма да се успокои, докато момчето не се върне под този покрив. Е, никой от нас няма да се успокои. — Прехапа за миг долната си устна и каза, повече на лорд Златен, отколкото на мен: — Кралицата нареди Ловкинята й, Лоръл, да тръгне с вас. Тя вече се приготвя.
— Нямаме нужда от нея — възкликна с досада лорд Златен. — Колкото по-малко хора знаят за работата ни, толкова по-добре.
— Тя е личната ловкиня на кралицата и нейно доверено лице в много неща. Семейството на майка й живее на по-малко от един ден езда от Гейлтон. Твърди, че добре познава района още от дете, тъй че би могла да ви е в помощ. Освен това Кетрикен изрично нареди да я вземете. Много добре знам колко безсмислено е да спориш с кралицата, когато си е наумила нещо.
— И аз знам — отвърна лорд Златен унило. Неволно се усмихнах. Много добре знаех какво е да се свиваш пред синеокия решителен поглед на кралицата. Зачудих се коя ли е тази Лоръл и какво е направила, за да си спечели доверието й. Да не би да ме жегна завист, че някой ме бе заменил като доверена особа в двора? Какво пък, минали бяха петнайсет години, откак бях изпълнявал тази роля. Нима бях очаквал, че никой няма да заеме мястото ми?