Неуговорени срещи [сборник]

— Моля да ме извините — казах аз. — Наричам се Максим Камерер.

— Да. Слушам ви.

Гласът й също беше разсеян и тя не каза истината: не ме слушаше. Тя не ме слушаше и не виждаше. И изобщо днес явно не и беше до мене. Всеки възпитан човек на мое място би се извинил и незабелязано би си отишъл. Но аз не мога да си позволя да бъда възпитан човек. Аз съм сътрудник на „Комкон-2“, който е на работа. Затова не взех да се извинявам, нито пък се наканих да тръгвам, а просто седнах в първото попаднало ми кресло и като направих добродушно приветлива физиономия, попитах:

— Какво става с вашия музей днес? Никого не пускат…

Тя май че малко се учуди.

— Не пускат ли? Нима?

— Ами нали ви казвам! Едва-едва ме пуснаха през служебния вход.

— А, да… Извинете, вие кой сте? При мене ли имате работа?

Повторих, че съм Максим Камерер и взех да излагам своята легенда.

И тогава се случи чудо. Едва-що произнесох името на Лев Абалкин, и тя сякаш се събуди. Разсеяността изчезна от лицето й, тя цялата пламна и буквално впи в мене сивите си очи. Но не каза нито дума и ме изслуша докрай. Само бавно повдигна от масата безволево лежащите ръце, преплете дългите пръсти и подпря на тях брадичката си.

— Вие лично познавахте ли го?

Разказах за експедицията в устието на Синята змия.

— И ще напишете за всичко това?

— Разбира се — казах аз. — Но това е малко.

— Малко за какво? — попита тя.

На лицето й се появи странно изражение — сякаш тя едвам сдържаше смеха си. Даже очите й заблестяха.

— Разбирате ли — започнах аз отново. — Ще ми се да покажа израстването на Абалкин като най-добрия специалист в своята област. На границата между зоопсихологията и социалната психология той направи нещо като…

— Но нали той не стана специалист в своята област — каза тя. — Та те направиха от него прогресор. Та те го… Те…

Не, не смеха си сдържаше тя, а сълзите. И сега престана да се сдържа. Захлупи лицето си в дланите и избухна в плач. Боже мой! И без това женските сълзи са ужасно нещо, а сега на всичко отгоре и нищо не разбирах. Тя ридаеше силно, до самозабрава, като дете, потръпвайки с цялото си тяло, а аз седях като същински глупак и не знаех какво да правя. В такива случаи хората винаги подават чаша вода, но в кабинета-работилница нямаше нито чаша, нито вода, нито пък някакви заместители; тук имаше само рафтове, отрупани с предмети с неизвестно предназначение.

А тя продължаваше да плаче, сълзите течаха на струйки между пръстите й и капеха на масата, тя дишаше на пресекулки, хълцаше и говореше, сякаш мислеше на глас — сама се прекъсваше безцелно и хаотично.

… Той я пердашил — охо, и още как. Трябвало само малко да си вирне носа и той й свивал сармите. Пет пари не давал, че тя е момиче и че е с три години по-малка от него — тя му принадлежала и край. Тя била негова вещ. Веднага станала такава, кажи-речи, в същия ден, когато я видял. Тогава тя била на пет години, а той — на осем. Той тичал в кръг и крещял своето собствено стихче-игра4: „Стояха зверчета около плета, в тях стреляха и те умираха.“ Десет пъти, двайсет пъти подред. На нея й станало смешно и тогава той я плеснал за пръв път…