Черното слънце

— Почина рано сутринта.

Очите й се разшириха.

— Сбили ли са се?

— Така се предполага. Но искаш ли да знаеш нещо наистина странно? Този тук има протеза на ръката. Един от санитарите я издърпал, докато го пренасяли от носилката на леглото. Едва не получил инфаркт.

Медицинската сестра се засмя, после виновно прикри смеха си с ръка на устата.

— Сериозно?

— Да. — Лекарят кимна енергично, радостен, че след три месеца неуспешни опити най-после е привлякъл вниманието й. — А видя ли колко много американци пристигнаха?

— Да.

— Чух, че били от… — Той огледа коридора и продължи: — От ФБР. Не пускат при него никого, без да го проверят?

— Мислиш ли, че е някаква важна клечка? Известна личност?

— Знаеш ли кой мисля, че е? — Лекарят й намигна заговорнически.

— Кой? Тя нетърпеливо се вторачи в него.

— Елвис Пресли. Най-после са го открили тук, в Падерборн. Работел е в железария и е имало престрелка, докато се опитвали да го задържат.

— Голям си шегаджия — изкикоти се тя и игриво го плесна по рамото.

Отново се обърнаха към стъклото, единственото легло, апарата за командно дишане и монитора за следене на сърдечната дейност.

— Искаш ли кафе? — попита лекарят.

— С удоволствие. — Сестрата се усмихна.

Тръгнаха по коридора.

Стаята беше осветена само от редиците техника за наблюдение и поддържане на живота. Екраните сияеха в зелено. Непрекъснато проблясваха предупредителни лампи. Чуваха се и два отличителни звука — съскането на апарата за поддържане на дишането и бавното ритмично пиукане на монитора за сърдечната дейност.

Изведнъж клепачите на Ренуик потрепнаха и очите му се отвориха.