Между пустинята и живота

По тези места има много мухи. Аз виждах как се впиват мухите в раните на разпънатите, влизат в устата им, за да смучат пресъхнала слюнка, запълват носните дупки, жилят им очите, пият кръвта по гвоздейните рани на китките и стъпалата. Ти знаеш, Му­рена, досадната мъка, що изпитва здрав човек, кога го налетят мухи. Ти пропъждаш една, а друга кацва и жили лицето ти: човек кипва и разкъсва от удари кожата си. А разпънатият не може да мръдне. Той не може да пропъди мухите и усеща страшни болки от впиването на техните смукала: мъчителната досада расте, но човек е безпомощен, защото е скован. Ние много пъти; казваме скован, без да разбираме точно каква страш­на мъка изразяваме с тази дума. Тези трима, що гле­дах с болка на сърцето, бяха наистина сковани, те не можеха да мръднат и след всяко изпъване или сгърчване на мишците нахлуваше остра болка в душата им. Преживявам донякъде мъката им: треската от разпалените рани расте и обзема цялото тяло. Страш­на жажда стиска и разкъсва човека; ужасът на сухо и мъчително усещане дразни устата и гърлото му. Тази жажда става все по-остра и люта; тя пресушава вся­ка друга мисъл. На човека става несносно да мисли, да гледа, да слуша. Всичко, що стига отвън до душата, оставя там мъчителна бразда.

Но най-страшно е - дa се чувстваш скован, на­пълно скован, завинаги скован. Човек не е свикнал с то­ва страшно положение, съвсем неестествено и безпо­мощно, затова не може дори за миг да се сроди с него. Тялото е доведено от гвоздеите и въжетата до пълна неподвижност и човек трябва да я понася. Това къса в ужасни болки душата. Разпънатият с голяма мъка издържа тази скованост. Раните, мъките и жаждата го разкъсват от люти болки и той усеща нужда да махне с ръка, да си раздвижи нозете и тялото, да стане и да тръгне, да промени положението си, да се обърне. И тази жестока нужда го заслепява за миг: той забравя, че е прикован, и напряга членовете си. Но с това китките и стъпалата се потриват отеднаж в ръждяса- лите закривени клинове, люта мъка разклаща целия човек - и той отпада, увиснал на гвоздеите, раздиран от нова нетърпима болка.

Когато гледах Иезуса, че се толкова мъчи, разбpax неговия вик: „Боже Мой, Боже Мой - защо Ме напусна?" На този човек бе съдено да пренесе най-сложното страдание, достъпно човеку. Той се видя изпра­вен пред враждебния поглед на милионна тълпа жес­токи глупци - и трябваше пред очите на цял свят да понася мъки, които човек няма сила да изтегли дори насаме... Неговият Бог го бе наистина оставил...

Към тези несносни страдания се прибави още ед­на мъка, която не разбра никой. Една стара жена, мър­шава и побеляла, в разкъсани дрехи, каквито носят се­ляните на Галилея, пръсна ромските пазачи, затича се към кръста на Иезуса и падна върху острите камъ­ни. Тя начена да прегръща кръстната греда и да целу­ва кървавите рани по нозете на пророка. Казаха ми, че била негова майка. Нейният сух плач раздра много сър­ца. Много глави се извърнаха - да я не гледат. Сухите й ръце прегръщаха страшното дърво и сълзите й мие­ха раните от острите клинове. Войниците видяха сму­щението на народа и отстраниха жената.