Нов патрул

Стига толкова. Край с жертвите. Пророчествата вън! Сложих бокала върху подложката, донесох флакон с бензин за запалки (общо взето, аз отдавна използвах газени еднодневки, но флаконът така си седеше в килера, чакайки своя час).

— Лек ти Сумрак, Еразъм — казах аз, щедро поливайки дървения бокал с бензин.

В антрето хлопна врата.

— Тате! Прибрах се! — извика Надя. — Анна Тихоновна е болна и ни освободиха от последния урок!

Днес от училище я прибираше Света.

— Добре — извиках аз, приседнал пред подложката с кибрита в ръката.

— Водя гости!

— Така ли? — аз се обърнах напрегнато.

Надя се показа на вратата. Зад гърба й неловко надникна Кеша.

— Здрасти, Инокентий — казах аз. Кой знае защо, посещението му не ме учуди. — Как е?

— Нормално… — той пристъпи от крак на крак, без да вдига поглед. — Уроците са интересни…

— Това е чудесно — казах аз с онзи бодър тон, с който възрастните разговарят с децата.

— Майката на Кеша е до късно на работа — поясни Надя. — И аз го поканих на гости. Мама обеща после да го откара вкъщи.

— А мама къде е?

— Тя ни докара до входа и отиде да купи тоалетна хартия. — Надя прихна. Има една такава възраст, на която думите „тоалетна хартия“ звучат удивително смешно — особено ако ги изговаряш пред връстник.

— Да, вчера забравих да купя — разкаях се аз.

Надя се обърна и извика към антрето:

— Не, тези чехли са мамините, за гостите са зелените!

— Много гости ли имаме? — попитах аз, изправяйки се.

— Не много. — Надя явно се смути. — И леля Арина. Срещнахме я на стълбите, тя идваше у нас.

Направих три бързи крачки и застанах, отделяйки децата от антрето. Все още стисках в лявата си ръка кутията кибрит. Затова пък пръстите на дясната вече се бяха събрали в знака „Щит“.

— Антоне! — извика Арина от антрето. — Мир, дружба, кльопачка!

Тя надникна предпазливо от коридора.

— Дойдох с мир! — каза тя, широко усмихвайки се. — Никакво зло! Нали виждаш, с децата всичко е наред!

Изглежда, Надя беше разбрала, че е постъпила прибързано. Не, тя не издаде нито звук, но хвана здраво Кеша за ръката и го издърпа по-надалеч зад гърба ми.

И аз почувствах как на метър от мен забълбука, пълнейки се, бездънен кладенец от Сила.

— Надя — казах аз тихо. — Ти много добре знаеш, че не бива да водиш вкъщи чужди… хора.

— Но тя не е човек — опита се да се оправдае Надя. — Тя е Различна… Светла.

— Някога е била Тъмна — казах аз. — Впрочем, работата не е в това… Има такива Светли, на които не им е останало и едно бяло петънце.

— Антоне, обиждаш ме! — възмути се Арина.

Тя изглеждаше абсолютно миролюбиво. Дълга рокля, завързана на кок коса, като у селските учителки. Големите пухкави чехли на краката й допълваха картината.